— Струва ми се, че от плевнята може да се получи нещо наистина вълнуващо — заяви тя, след като надлежно и с възхищение бе огледала „Морска вещица“ и настоящото й местонахождение. — Баща ви много разчита на моите съвети. След ден-два ще звънне от Щатите, така че ще го попитам дали мога да започвам. Имам приятел в строителния бизнес, който се е специализирал в подобни ремонти. Мислех да го доведа, за да си каже мнението. Разбира се, трябва много да внимаваме с онзи прекрасен кораб. Но ако го покрием с брезент, нищо няма да му стане да постои малко отвън. Все пак в крайна сметка е лято, нищо, че още не е стигнало до Йоркшир!
— На мен йоркширското лято ми харесва — прекъсна я Уил. — Действа ми освежително.
Ферн си прехапа бузите, за да потисне усмивката си. Уил никога не бе споделял, че харесва свежия климат.
— Трябва само да поразчистим мястото, преди да обявим имота за продан — подчерта Ферн. — Татко няма намерение да пръска пари по него.
— Инвестицията си струва — продължи да настоява Алисън. — С малко подобрения в плевнята ще имате два имота за продаване вместо един. Ще го обсъдя с Робин, когато се обади.
Намекът беше повече от очевиден: Ферн е дете и не е нейна работа, финансовите въпроси са извън нейните отговорности. Косъмчетата по тила й настръхнаха. Личицето й застина в неподвижна гримаса, сякаш си бе надянала оловна маска. Но засега нямаше какво да стори — последната дума имаше баща й, а докато той е в Америка, на Ферн щеше да й е трудно да противодейства на влиянието на Алисън. Подозираше, че телефонният разговор няма да завърши благоприятно за нея и брат й. Почувства се объркана, още малко и щеше да изпадне в паника. Все пак успя да се овладее.
— Паят е превъзходен — обяви Алисън, докато бодваше с вилицата си от крайчето.
Легнаха си рано. Ферн лежа будна цял час, преди да се унесе в неспокойна дрямка. Потиснатите тревоги изплуваха под формата на изопачени сънища. Беше на някакво частно парти в Ню Йорк и се опитваше да се добере до баща си, който се намираше в другия край на залата, но помежду им щъкаше гъста тълпа от хора, баща й я видя, помаха й и се усмихна, сякаш всичко е наред. Разговаряше с някаква жена, явно Алисън Редмънд, но когато се обърна, Ферн установи, че не я познава, а самата Алисън се оказа точно до Ферн — беше облечена в рокля, която се диплеше като вода, косата й също беше на вълнички, така че човек не можеше да определи къде свършва роклята и къде започва косата.
— Хайде — рече Алисън, поставила дългите си пръсти на рамото на Ферн.
Хавиер Холт също беше там, застанал край „Изгубеният град“. Вратата беше отворена, пред погледа й се бяха ширнали улиците, в храма думкаха тъпани, знаеше, че не бива да прекрачва прага, но не можеше да си спомни защо. Събуди се от ярки цветове и силни преживявания, по-отчетливи от самия живот, но въпреки че се напрегна да запази спомена, той бързо изчезна. Остана й само разтуптяно сърце и силно чувство за претърпяна загуба. До слуха й достигнаха познати вече нощни шумове: безспирният вой на вятъра, рязък и внезапен крясък на птица. Тъкмо се унасяше в сън, когато сумтенето пак започна.
Въпреки страха, сякаш просмукал се в самия въздух около нея, тя изпита чувство на възмущение. Стисна зъби и го овладя, потисна малодушието си, без да забравя, но и без да приема съвета на Рагинбоун. Това бе нейният дом, макар и само за известно време, и никой натрапник, бил той животно или човек, мелез или чудовище, нямаше право да я тормози в него. Още не си бе изготвила конкретен план за прогонването му, но бе решила поне да го види, да застане лице в лице с него, да докаже на себе си веднъж завинаги, че е най-обикновен помияр, улично куче, вярно, може би малко подивяло, но въпреки това същество от плът и кръв, а не някакъв си призрачен ловец, изплувал от света на сенките.
Седна на леглото и взе фенерчето, което вече държеше до главата си. Мислеше, че е затворила прозореца, но явно беше отворен, понеже звукът беше доста силен. В следващия миг застина на място. Шумът не идваше откъм градината, а пред вратата й.
Седеше напълно неподвижна, забравила цялата си решителност. Не може да влезе, беше й казал Рагинбоун, но ето че то все пак беше вътре. В къщата, в коридора. Чуваше го как драска по пода, как раздира овехтелите килими. Мисълта й блокира, тялото й сякаш се вкамени, но не можеше да овладее бясното туптене на сърцето си, имаше чувството, че се чува дори отвъд стените. Вратата не беше заключена. Нещото, което не би трябвало да има ръка, заопипва дръжката. За няколко секунди Ферн спря да диша.