То отмина. Тя чу тихите стъпки да се отдалечават дебнешком по коридора, придружени от дрезгаво дишане. Щом шумът заглъхна, Ферн остана да стои така като че ли с часове, заслушана в очакване. Пулсът й продължаваше да бие бясно. Постепенно напрежението във въздуха около нея като че ли понамаля, над къщата надвисна привидно спокойствие.
Ферн стана от леглото толкова внимателно, че дъските почти не проскърцаха, запромъква се пипнешком към вратата, без да включва фенерчето. Трябваше да се стегне и да събере достатъчно смелост, за да отвори вратата и да надзърне в коридора. Очите й вече бяха свикнали с тъмнината и за миг й се стори, че вижда нещо — не черно животно с блеснали очи, а доста по-малко създание, свито край прозореца в дъното на коридора, сякаш се опитваше да остане невидимо, дори след като усети погледа й. Сърцето й скочи в гърлото, но в следващия миг съществото — каквото и да беше — изчезна. Коридорът остана празен. Усещаше го. Тръгна покрай стената пипнешком и влезе в стаята на Уил, без да почука.
— Кой е? — Брат й беше буден.
— Аз съм, тихо! — Затвори внимателно вратата, светна с фенерчето. — Не искам да включвам лампата, мръдни малко да седна на леглото.
— Чу ли го?
— Да.
— Беше вътре. Как е възможно? Да не би да сме забравили отворена врата?
— Няма значение — отвърна Ферн. Шепнеха, фенерчето бе на нощната масичка край леглото, мъждивата светлина хвърляше бледи сенки по лицата им. Тя установи, че стиска брат си за ръката, сякаш търсейки утеха — нещо, което той не би позволил в друга ситуация. — Не може да влезе, ако не бъде поканено. Така гласи Древният закон.
— Какъв закон? Откъде знаеш?
— Все едно. Просто знам.
— Законите са, за да се нарушават. — Уил звучеше скептично.
— Може би. — В крайна сметка Рагинбоун не беше особено категоричен. — А може би не. — Вдигна поглед към стаята на Алисън.
Уил забеляза бялото на очите й и последва погледа й.
— Мислиш, че тя…?
— Съвпадението е твърде очебийно. В деня, в който тя пристига, то влиза. Тя го е поканила. Сигурна съм, че е тя.
— Какво ще правим?
— Има и още нещо — продължи Ферн. — Когато излязох от стаята, в коридора имаше още нещо — имам предвид още нещо, освен другото. Беше мъничко и изчезна бързо, но съм сигурна, че беше там.
— Май ми идва малко в повече — рече Уил. — Алисън Редмънд, Сумтящия, „Морска вещица“, сандъкът, камъкът, дето се мести, изчезналото съкровище… а сега и това. Каквото и да е. Станаха прекалено много. Не мога да се справя с всичките. Мислиш ли… мислиш ли, че трябва да се опитаме да кажем на татко? — По тона му разбра, че брат й е обзет от ужас. Въпреки че самата тя изпитваше страх, й стана по-добре да се почувства силната. Дано само да съумееше да е достатъчно силна.
— Безсмислено е — отговори на въпроса му. — Първо, не всичко може да се каже по телефона. Второ, какво по-точно възнамеряваш да му кажеш? Че сме чули някакво същество да сумти из къщата и че не можем да намерим ключа от сандъка със съкровищата, и че мислим приятелката му за вещица? Ще реши, че и двамата сме друсани… или че бълнуваме. А дори и да реши да си дойде, нищо не може да направи. Алисън е доста по-умна от него. Ще трябва да се справим сами.
Тихото гъргорене на Уил би трябвало да е изблик на смях.
— Досега си се справяла с всички приятелки на татко.
— Този път май ще е малко по-трудничко.
Настъпи кратко мълчание. Пресегна се към фенерчето, но не стана от леглото.
— Май ще е по-добре да останеш да спиш тук — рече Уил един вид кавалерски, но тонът му не заблуди никого. — По-сигурно е да сме заедно.
— Добре, мръдни малко.
Леглото беше достатъчно голямо, но двамата се свиха на кълбо и опряха гърбовете си, успокоени от близостта на другия, след което най-неочаквано заспаха за нула време.
Трета глава
Сутринта Ферн стана рано и се премести в стаята си. Инстинктивно разбираше, че е по-добре Алисън да не знае, че двамата с брат й са нащрек. Въпреки че бе едва седем часа, се беше наспала, затова се облече и излезе в градината, краката й като че сами я отведоха към задната врата и по пътеката към баира. Слънцето още не бе изплувало над източния хоризонт и къщата хвърляше продълговата черна сянка върху ливадата, но склонът зад нея блестеше в капчици роса. От Наблюдателя нямаше и следа; нямаше го вече толкова време, че Ферн започваше да се съмнява, че изобщо са разговаряли. Колкото по-високо се изкачваше, толкова повече я заобикаляше самотата.