Оттатък дерето пасяха стадо овце. Върху хребета на хълма падаха сенките на ниски облаци. Изписука самотно пиле, мелодията прозвуча като изсвирена от извънземен гайдар, решил да призове блуждаещите духове обратно в планинските им убежища преди началото на смъртния ден. „Денят — Денят на човека!“, спомни си Ферн стиха на Киплинг. Вятърът, докоснал бузата й, сякаш бе кристалночист и волен, не познаваше никакви граници и предели, и спокойно можеше да е долетял от девствени висини, над треви и тресавища, над скали и сипеи, за да го вдиша не друг, а тя. Небето над нея бе гладко и чисто, в синьото безбрежие се врязваха само две вейки на непознат храст — сякаш заек, навирил уши. Долу в ниското реката бе издълбала просека в хълмистото плато и там все още имаше следи от нощни сенки, които пълзяха към брега, за да се сблъскат с далечните сини отблясъци на морето.
Беше стигнала почти до билото, когато пред нея изскочи животното. В първия момент наоколо се виждаше само трева. Внезапно тя се размърда и се превърна в козина. Съществото застана пред нея на четири крака, розовият му език висеше между изпочупените зъби, кехлибарените очи се бяха втренчили неподвижно в лицето й. Беше куче — какво друго да е? Имаше заострена лисича муцуна, леко по-сгъстена козина около врата, не чак буйна като грива, и жилаво елегантно тяло като на хрътка. Козината му беше сплъстена и изпокаляна, тук-там посивяла, на места кафеникава и пепитена. Явно беше кръстоска — имаше по нещо от овчарско куче, лисица и вълк. Но Ферн си напомни, че от Средновековието насам в Англия няма вълци. Неясно как, но веднага разбра, че съществото е женско. Във вторачения поглед блестеше разум, лишен от способността да комуникира.
Колебливо, от една страна, уплашена за себе си, от друга, притеснена да не предизвика страх у животното, Ферн протегна ръка към него. То я подуши, после я лизна. Зловещите резци бяха на сантиметри от пръстите й, но въпреки това тя се чувстваше странно спокойна.
— Той ли те изпраща? — попита тихо. — От името на Рагинбоун ли си дошла? И ти ли си Наблюдател? — После внезапно се сети още нещо и додаде: — И ти ли си на пост?
Жълтите очи отвърнаха на въпросителния й поглед с напрегнато мълчание.
— Снощи онова нещо влезе в къщата — продължи Ферн и както беше протегнала ръка, леко потупа животното, а накрая го погали по врата. Козината му беше станала на фъндъци, явно кучето — Ферн беше убедена, че е куче — живееше под открито небе доста отдавна. — Не знам точно какво е: движи се като хрътка, само че е твърде голямо, за да е хрътка. Рагинбоун сигурно знае. Каза, че не можело да влезе в къщата, без да бъде поканено, но то влезе и си мисля… мисля си, че Алисън го е пуснала. Тя пристигна вчера и снощи то влезе в къщата за пръв път.
Кучето прие милувките леко напрегнато, с достойнство, но и някак резервирано. Ферн остана с впечатлението — не можеше да обясни защо — че животинката е изпаднала в паника или най-малкото е леко изнервена, понеже не е свикнала на подобни демонстрации на чувства.
Това е нелепо, помисли си Ферн. Първо разговарям с камък, сега пък и това куче…
— Не съм сигурна, че разбираш какво ти говоря — рече на глас. — Вероятно има съвсем естествено обяснение на всичко, което се случва. Май съм дала повечко свобода на въображението си. Но защо точно сега? Това ме притеснява. Вече съм голяма за приказки, пък и като съвсем малка не съм вярвала в такива неща. След смъртта на мама, когато видях татко да плаче и разбрах, че тя повече няма да се върне, ме обзе неимоверен страх. Нощем лежах в леглото си и виждах зли духове във всяка сянка на стената. Повтарях си отново и отново, че там няма нищо. Зли духове не съществуват, нито дракони и вещици, нито елфи и Дядо Коледа. В Трансилвания няма вампири, в гардеробите не се крият царства, отвъд слънцето не се простират господарства. Сянката си е сянка. Наложих си да порасна и да приключа с детинщините. За мен светът на възрастните беше прозаично място на еднозначните неща и точните дефиниции. Но не е така. Не е. Вече не знам коя съм. Не съм убедена, че знам кой какъв е. Ти кой си? Куче ли си? Или вълк?
Жълтите очи се втренчиха в нея, грапавият език облиза дланта й.
— Забрави този въпрос — продължи Ферн. — В Англия отдавна няма вълци. Трябва да вървя. Пази се. — Странно е да го кажеш на куче, но пък от друга страна, реши Ферн, целият този монолог бе не по-малко странен. Забърза надолу по пътеката, сякаш й се щеше да избяга.