При портата се озърна и установи, че кучето я е последвало.
— Не можеш да влезеш — каза му Ферн, но в същия миг й стана ужасно неловко, сякаш думите докоснаха нещо, спотаено дълбоко в съзнанието й. Животното обаче не се впечатли и се пъхна в пролуката, преди Ферн да е успяла да затвори вратата. Щом стигнаха до задната врата, малката стопанка рече по-категорично: — Съжалявам — подхвана тя, ала този път кучето изобщо не понечи да влезе. Ферн забеляза, че новата й познайница не излая, не завъртя опашка, изобщо не направи нищо от обичайните за едно куче неща. Просто си стоеше и чакаше. — Искаш ли вода? — омекна Ферн. — Е, добре, влизай. — Животното се плъзна покрай нея и се отправи директно към печката в кухнята, където легна и отпусна глава върху лапите си. В същия миг Ферн осъзна какво е сторила. За добро или за лошо, тя бе пуснала отхвърления в къщата.
По-късно, след като взе сутрешната си вана, Ферн намери кухнята празна и задната врата зейнала. Резето беше старовремско, от онези, дето всяко интелигентно животно може да повдигне с муцуна. Отвън обаче имаше железен обръч, който можеше да бъде отворен само от човешка ръка. В разрез с обичайното си поведение, Ферн реши, че ще се погрижи вратата винаги да остава леко открехната.
Денят беше напрегнат. Ферн чувстваше, че не може да продължи да търси ключа в присъствието на Алисън, така че двамата с Уил изтичаха до дома на викария, където Маги Динсдейл им направи сандвичи, а Гъс ги заведе на пикник сред природата. Когато се върнаха в Дейл Хаус, завариха Алисън в плевнята, въоръжена с ролетка. Двамата с Гъс се здрависаха и си размениха любезности, което леко разочарова Уил. Той дръпна сестра си настрани и й прошепна, че ако Алисън наистина е вещица, едва ли ще се държи толкова любезно с един свещеник.
— Не ставай смешен — скастри го Ферн. — Ти какво, да не очакваш да я видиш с островърха шапка на главата!
За щастие вечерята бе доволно кратка — Алисън се оттегли с обяснението, че ще поработи върху картината. По-късно Уил се отби до стаята й под предлог, че й носи кафе. Като се върна, докладва, че си е докарала телевизор.
— Работата е ясна — заключи той, — не я харесвам. Защо не ни предложи да гледаме заедно? Това не е егоизъм, а… а си е чиста проба садизъм. И на нас ни се гледа телевизия. Говори с татко.
— Аха.
— И знаеш ли, като отворих вратата, тя го изключи. Сякаш не може да изтърпи да погледам даже минутка! А май има и видео. И на мене ми се гледа видео.
— Може да е гледала нещо, което не е подходящо за момченца — сряза го грубо Ферн.
Съсредоточиха вниманието си върху играта на маджонг и чинията с курабийки от госпожа Уиклоу и така се увлякоха, че когато Ферн погледна часовника, беше станало полунощ.
— Ще спиш ли пак в моята стая? — попита Уил, без да поглежда сестра си и като полагаше всички усилия да прикрие желанието в гласа си.
— Не смятам, че е нужно — отвърна Ферн. — Подпри си вратата с нещо, гледай да е тежко. Ако имаш нужда от мен, почукай на стената. Мисля, че е важно да… ами един вид да се държим небрежно. Все едно не сме забелязали нищо необичайно. Тогава тя или ще реши, че не сме наблюдателни, което означава, че ще започне да ни подценява, или ще остане не по-малко изумена от нас. Засега се държи, все едно не е станало нищо, така че и ние ще направим същото.
— Мислиш ли, че госпожа Уиклоу е права? За онова, дето каза, че е виждала Алисън и преди?
— Да, мисля, че не греши — отвърна Ферн.
— Може ли да се сложи къса перука върху дълга коса?
— Ами да, актрисите го правят понякога. Сигурна съм.
— Всичко това е адски вълнуващо. Само да не ме беше страх. Тебе страх ли те е?
— Да бе, направо умирам от страх — отвърна хладно Ферн и се отправи към задната врата. За нея не беше обичайно да използва такива изрази и Уил се ухили доволно.
— Какво правиш? — попита той сестра си.
— Оставям вратата отворена.
— Моля? Ами ако онова същество…?
— Неканеният гост и бездруго е намерил начин за влизане — в това вече се убедихме. Искам да съм сигурна… — Размисли и подхвана от друга страна. — Така де, уча се от примера на госпожа Уиклоу. Ще оставя да влезе малко въздух.
— Глупости на търкалета!
— Какъв е тоя език!
— Но ти също…
— Аз съм на шестнайсет. На мен ми е позволено.