Уморената муцунка се повдигна, ушите се наостриха.
— Благодаря ти — рече Уил.
Същата вечер се обади Робин. Алисън разговаря с него надълго и нашироко и не остави Ферн да размени и дума с баща си насаме, така че нямаше никаква възможност да сподели тайните си.
— Разбира се, че ще я продадем — повтори той неколкократно, някак пресилено. — Остави всичко на Алисън. Тя има нюх за тези неща. Знае какво прави. Ето, свърза ме с един човек тук, който ще ми свърши чудесна работа, професор по магически практики — тук, в Америка, имат професори по всичко. Какво каза, скъпа? Не те чувам!
Връзката не беше чак толкова лоша, помисли си Ферн, докато затваряше. Все пак живеем в ерата на сателитните технологии. Ако не е от телефона…
Алисън си тръгна в понеделник с обещанието да се върне в края на седмицата.
— Може би има нещо общо с цялата работа — подхвърли Уил, — но не ми се вярва да е същинският ни враг. Не е… абе не е достатъчно страшна.
— А ти какво искаш? — сряза го Ферн. — Сатаната в човешки образ? Нали вчера мърмореше, че те е страх. Днес пък се оплакваш, че не те е страх достатъчно. Нещо не ми звучи логично.
— Да, страх ме е, но не от Алисън. Тя е просто един блуждаещ образ. Мислиш си, че можеш да я хванеш, да я забодеш, а личността й ти се изплъзва като намазана с олио. Госпожа Уиклоу твърди, че я е виждала преди, ама не е много сигурна. Явно нещо я е довело тук, но не е посмяла да претърси къщата. Предполагаме, че именно Алисън контролира онова сумтящо същество, но и ние не сме сигурни. Нищо не можем да докажем.
— Мислех те за човек, който вярва в невъзможното — подметна Ферн. — А ето че сега искаш доказателства. — Продължи да маже раните на Лугари. След като Алисън излезе, кучето влезе в кухнята и се настани край печката — явно това си беше нейното място.
— Не е точно така. Искам да знам с какво си имаме работа. — Уил се загледа през прозореца. — Какво става в действителност? Понякога ми се струва, че сме оплетени в мрежа от свръхестествени сили, но опиташ ли се да дръпнеш дори една нишка от нея, тя се превръща в сянка и се разпада. Както и да е, питам се какво, по дяволите, търсим в крайна сметка?
— Ами всъщност… — подхвана Ферн, тъкмо решила да му разкаже за ключа, но госпожа Уиклоу влезе и я прекъсна, и тя реши да го остави за друг път.
Икономката категорично се противопостави на идеята за кучето.
— Ама нали братовчедът Нед е имал куче — ти сама ни каза.
— Това не е куче — възрази госпожата. — Повече ми прилича на вълк. Пък и най-вероятно е див. Ако се окаже, че убива и овце, ще настане голяма каша — полиция, проблеми… По-добре да викна някой да го отведе.
— Да си чула нещо за убити овце напоследък? — попита направо Ферн, скръстила тайничко пръсти. Въпреки всичко не й беше трудно да си представи Лугари да поваля жив овен.
Госпожа Уиклоу недоволно измърмори, че не е.
— Ама така като я гледам, се е спречкала с някой. Тия рани изглеждат ужасно. По-добре я заведи на ветеринар — да се погрижи за нея. Отчето няма да откаже да те закара, предполагам.
Горната устна на Лугари се повдигна в едва чуто ръмжене.
— Май няма да й хареса — отвърна Ферн.
— Как ще я храниш? Не си помислила за това, нали? Не можеш да й подхвърляш останките от храната на госпожица Кръшна снага.
В главата на Ферн изплува картина със зайци — зайци, които се разбягват панически, белите им опашки подскачат като топчета.
— Все ще измислим нещо — отвърна уклончиво. — Пък и тя не е наша. Просто ни навестява от време на време — това е.
— С други думи, живее от подаяния — отвърна госпожа Уиклоу и неодобрително сви рамене.
На задната врата се почука и в стаята влезе Гъс Динсдейл, който допълнително усложни спора.
— Ако е помияр, трябва да я предадеш на властите.
— Не е помияр — сопна се Ферн, почувствала се притисната. — Тя е на онзи старец, не му знам името, но често го виждам да обикаля наоколо. Прилича на скитник.
Уил я стрелна с поглед и смръщи чело.
— Сещам се за кого говориш — най-неочаквано се включи Гъс. — Странна птица. Обикаля навън във всякакво време, а по лицето му има повече линии, отколкото на пътна карта. А и съм го виждал да кръстосва баирите с крачка, която би засрамила и най-добрите планинари. Понякога сме разменяли по някоя дума. Има вид на интелигентен и културен човек, със сигурност не е някой пияница. Мислил съм си, че е от хората, които сами са избрали да живеят на пътя — оковите на цивилизацията ги задушават, това, дето ние го наричаме дом, на тях им се струва като затвор. Свободен дух. Не знаех, че има куче. Бих казал, че двамата са си лика-прилика. И тя ми се вижда доста дива. Несъмнено има същия свободен дух.