— Наистина си е диво — подкрепи го госпожа Уиклоу, като упорито продължаваше да говори за животинката като нещо неопределено. — Ако Ферн докосне тия рани, със сигурност ще я гризне.
(„Кой е тоя старец?“, попита Уил сестра си с поглед. Тя тръсна глава в отговор.)
— Кучето, изглежда, й има доверие — каза Гъс, явно обсебен от собствената си представа за блуждаещия свободен дух и неговия четирикрак приятел. — Животните веднага усещат доброто намерение. Чували сте легендата за Андрокъл и лъва, нали?
— Аз не съм — тросна се госпожа Уиклоу, която не пропускаше случай да отбележи точка.
Но Гъс вече бе насочил вниманието си към Ферн.
— Има ли си име?
— Лугари — отвърна Ферн. Не каза откъде го знае.
— Странно… — замисли се викарият. — Звучи ми доста френско. Лугари… Loup garou.
— Loup garou — повтори Уил, като се мъчеше да го каже правилно. — Какво означава?
— Върколак — отвърна Гъс.
Уил и Ферн останаха насаме едва след обяда, когато Лугари замина по свои си дела.
— Време е да поговорим сериозно — подхвана Уил. — Оказва се, че криеш от мен доста неща. Да речем, онзи старец. И Лугари. Наистина ли мислиш, че е върколак?
— Възможно е — отвърна сестра му. — Но е на наша страна. Само това има значение. Не разполагаме с много съюзници.
— Ами старецът?
— Той наблюдава. Казах ти вече. И прилича на камък. Мислех, че съм си го въобразила, но щом и Гъс го е виждал, значи е истински. Може би по-скоро съм си въобразила камъка.
— Гъс е викарий — заяде се Уил. — Той би трябвало да вижда разни неща. Ангели, божия милост — от тоя сорт.
— Не ставай смешен. Той е представител на църквата.
Настъпи кратка пауза, след малко Ферн стана.
— Хайде да се залавяме за работа.
— За каква работа? — попита Уил, въпреки че знаеше.
Качиха се на горния етаж, пред стаята на Алисън. Площадката беше сива и сумрачна, със затворени врати наоколо. През малкото северно прозорче не проникваше нито лъч слънчева светлина. Уил хвана бравата и натисна, но тя не поддаде. Не изглеждаше заключена, по-скоро сякаш беше подпряна с нещо абсолютно неподвижно — изобщо не изтропа. Дръпна ръката си и каза, че са го проболи иглички.
— Не може да е заключена — рече Ферн, — няма ключ.
На свой ред я стисна — пак нищо. Щом дръпна ръка, по дланта й пробягаха червени точици, като от върховете на иглички.
Уил ритна неподвижната плоскост.
— Няма да стане, както тя иска — обяви Ферн. — Това си е нашата къща. Имаме право да влизаме във всяка стая. Тя може да ни помоли да стоим далеч от спалнята й, но не може да ни задължи. Каквото и да е направила, ще влезем.
— Дали да не опитаме през прозореца? — предложи Уил.
Надзърнаха от съседна стая и видяха, че прозорецът е затворен.
— Може би ще успеем да го отворим, стига да не е направила нещо като с вратата — продължи той. Не спомена думата „магия“, но и двамата знаеха, че я пропусна не от почит към скептицизма на модерните времена. — Този прозорец се затваря с резе, вероятно и нейният е същият. Може да се повдигне отвън с нещо достатъчно тънко, за да се провре в процепа. Виждал съм по телевизията да го правят с кредитна карта.
— Нямам кредитна карта — сопна му се Ферн. — Ще пробваме с нож. Но най-напред ни трябва стълба.
Сигурна, че госпожа Уиклоу откровено недолюбва Алисън, Ферн не се поколеба да я включи в списъка на съюзниците си. Икономката прояви някои резерви, не по отношение уместността на действията им, а що се отнася до незаконното проникване през прозорец, отстоящ на шест метра от земята. Както се изрази, стълбите били прословути с нестабилността си, особено ако се използват от неопитен човек. Както и да е, в края на краищата подозрителното й отношение към пришълката взе връх.
— Какво ли е направила с вратата? И на мене ми изтръпна дланта — рече госпожа Уиклоу. — Може да е някакъв вид ток.
Ферн и Уил бяха представени на местен строител, от когото успяха да заемат достатъчно дълга за целта стълба. Уговориха се да я получат следобеда на следващия ден — сряда. Уил, като автор на плана, се заизкачва, стиснал най-тънкия кухненски нож. Сестра му остана долу да придържа стълбата. За нейна изненада, триковете от телевизионните филми не ги подведоха.