— Готово — извика той и изчезна през перваза. Тя се опита да зарови двата крака на стълбата по-дълбоко в земята и обзета от известно притеснение, се заизкачва след него.
Стаята беше неузнаваема. Проскубаното кадифе на възглавницата и завесата сега беше плътно и меко, опърпаният килим бе възвърнал елегантността на отдавна избелелите си фигури. Празните доскоро рафтове бяха пълни с книги и касети. Имаше малък касетофон, две свещи в железни свещници, цвете в саксия, което приличаше на кактус с блестящи иглички и един-единствен цъфнал цвят, зейнал като малка червена устица с изплезено отвътре езиче стъбълце.
Ферн хвърли бърз поглед на книгите — бяха предимно за изкуство и антикварни предмети, но имаше и две-три на чужд език, както и ръкопис, който тя не можа да разчете. По стените бяха окачени няколко нови картини, едната от които й се стори далечно позната — беше й нужно известно време да разпознае офорта, който видя преди време в галерията. Платното с коня зад решетките не се виждаше, но в единия ъгъл на стаята имаше статив, покрит с омацано парче плат.
Леглото бе застлано с нова покривка в яркозелено и електрик, с извезани пера и пъстри очи. Беше много красива, но Ферн изпита необяснимо отвращение. Представи си надвесени над нея жени с пръсти, целите в пришки и полуослепели от неистовото взиране в ръкоделието. Улови отражението му в безукорно почистеното огледало и отвърна очи. Но нещо прикова погледа й обратно в огледалото. То отразяваше спалня в друга спалня, чуждото нашествие на вещите на Алисън, книгите, картините, цветето. Но разкошните завеси си бяха опърпани както преди, килимът — потъмнял от времето и зацапан от непочистени петна.
— Уил… — прошепна тя, внезапно пребледняла, опитвайки се да приеме онова, което виждат очите й.
Брат й обаче се беше втренчил в телевизора. Беше го дръпнал от мястото му до стената и си играеше с дистанционното, но вместо образ и звук, получаваше само снежинки и пращене. Изобщо не беше забелязал огледалото и Ферн се притесни да не би той да не види откритието й. Наложи си да погледне в друга посока и забеляза кутия край леглото. Беше от тъмно дърво със златни жилки, на капака й бяха инкрустирани зловещи фигури от червен емайл. Докосна я и усети мирис, сякаш дошъл с несъществуващия полъх на вятъра — ухание на северна гора, на сълзяща смола и зелени листа, на свежи корени. Сякаш материалът бе още жив и копнееше за дните, когато е бил дръвче сред гората. Тя плъзна пръсти по ръба на капака и спря при металната закопчалка; преглътна напиращия на устните й вик. Прониза я пареща болка, макар по ръката й да не остана белег.
— Какво е това? — попита Уил, отвърнал глава от екрана на телевизора.
— Не знам точно. Нещо като бравата на вратата, само че по-силно и по-неприятно. Трябват ми ръкавици.
Намериха ръкавици в чекмеджето на нощната масичка. Ферн забеляза с неодобрение, че са от кожа на влечуго — змия или гущер. Петната сякаш сменяха цвета си на светлината и подобно на дървото, от което бе направена кутията, в материята се прокрадваха далечни спомени от отминал живот. Мъртви люспи, променящи се цветове — като хамелеон. Сложи си дясната. Първо й се стори голяма, но ръкавицата някак се сви точно по размера на ръката й, кожата прилепна плътно по нейната, докато престана да прилича на ръкавица и Ферн бе обзета от внезапен ужас, че няма да може да я свали. Че завинаги ще остане на ръката й.
— Сега ще можеш ли да я отвориш? — попита Уил.
Тя натисна закопчалката, без да усети нищо неприятно. Капакът се повдигна. Вътре имаше няколко прегради. Помежду им бяха наредени шишенца и бутилчици с миниатюрни етикетчета, неразчетими с просто око. Имаше още и тумбеста книга с кожена обвивка, изписана на ръка. Най-странната вещ в кутията беше видеокасета без обозначения.
— Да я пробваме — рече Уил и лицето му се озари едновременно от любопитство и решителност. Но не можа да я вземе. Ферн я пое с ръката, на която бе сложила ръкавицата, и я пъхна във видеото, после двамата се настаниха на леглото и се приготвиха да гледат. Уил пусна видеото. Нещо прещрака и екранът изчезна. Квадратната кутия на телевизора зейна празна, отвътре се облещи необятна бездна, прозорец в нищото. Някъде в дълбините проблесна самотна звезда, не по-голяма от прашинка, но скоро угасна.
— Прави се с компютър — обясни Уил. Май не си вярваше много.