Изображението изплува от точката, в която бе угаснала звездата, завъртя се и си дойде на мястото. Не беше двуизмерен филм, а надзъртане в реалността: улица, задръстена от изгорели газове и блуждаещи слънчеви лъчи, старец се качва в таратайката си; вади от джоба си връзка ключове, поглежда ги нервно, пуска ги обратно в джоба си, после вади друга връзка, доста по-малка, там е и ключът за двигателя. Ферн си помисли, че сигурно е братовчедът Нед и че на първата връзка е ключът, който търсят двамата с брат й. Но картината изведнъж изчезна, заменена от друга, после още една… безкрайна динамична поредица от сменящи се кадри, парченца история, които се припокриват едно друго и отстъпват все по-назад в миналото. Сергия, отрупана с джунджурии, любопитни пръсти обвиват предмет, който тя не може да види; дълбок зимник със сандъци, потънали в прах; човек в униформа, който вдига нещо от потънал в кръв под; двама мъже, загледани в пламък, лицата им са озарени отдолу, едното е топчесто и нетърпеливо, другото съвсем младо, но вече будно и проницателно, перчемът му е плувнал в пот, волевата му брадичка е набраздена от преждевременни бръчки. За миг очите му се повдигнаха и отвътре бликна кафяво и златно, и зелено като обляна в слънце гора. После блянът угасна, изтласкан от други хаотични лица: циганка със замечтани очи, мъж с кисела усмивка. Гладко като езеро море, по което се носи очукана рибарска лодка, платната висят неподвижни в апатичния въздух. Захождащото слънце се прокрадва под линията на облаците и върху океана плисва жар, блясва златна пътека, която осветява тъмен силует. След миг водата поглъща всичко, някъде далече долу се белее череп, постепенно върху него се натрупва плът, но преди Ферн да различи някакви по-ясни черти, го покриват бели ръце и хоп, него го няма.
Накрая се появява друга лодка с пречупена мачта, която с мъка се задържа на повърхността на водата, тласкана във всички посоки от яростна буря. Вятърът разтърсва дори телевизора, сякаш е от картон, в стаята нахлува мощен тласък, който разклаща пердетата и отваря широко прозореца. Бездната на мястото на екрана е раздрана от светкавица. Ферн и Уил усетиха как се издигат заедно с къщата и възвишението отвън, сякаш измерението, в което се намираха, се превърна в гигантски асансьор и единствената застопорена вселена бе тази в телевизора. Вкопчиха се в леглото, все едно са на виенско колело, понесоха се по вълните на бушуващото море, издигнаха се нагоре в небето, докато не видяха разноцветните пламъчета, пулсиращи като диадема над линията на облаците, под тях задумкаха тъпани.
В следващия миг небето се раздра и сред вълните се отвори бездна, в нея се спусна кораб, кормчията бе пометен и Ферн разбра, че блесналата искрица на врата му е липсващият ключ, после видя как бледите ръце на сирената го повличат към дълбините, за да го обрекат на гибел. Внезапно настъпи мрак, бурята стихна; глас, студен и пуст като дълбините на пространството, избоботи: „Забранено е връщането по-назад. Градът бе прокуден от Времето и Вечността, от историята и спомена. Никой човек вече няма да зърне Атлантида8“. Чу се щракване, като при затваряне на врата, и екранът се върна на мястото си. Стаята около тях застина; къщата и възвишението не помръдваха.
Ферн трепереше толкова силно, че изобщо не направи опит да проговори.
— Б-б-божичко! — запелтечи Уил. — Боже мой! Какво беше това? Какво означава?
— Означава, че сме загазили — отвърна кратко Ферн, когато се увери, че гласът й вече не трепери. Извади касетата от видеото и я прибра в кутията.
Уил се окопити доста бързо.
— Беше като на влакче на ужасите — обяви той. — Никога не съм се чувствал толкова зашеметен. Никога! Леле! Леле майко! Ами сега какво ще правим?
— Ще се махнем оттук.
Уил се надвеси над перваза и протегна крак към най-горното стъпало.
— Внимавай — предупреди го сестра му.
Хрумна й, че с ръкавицата вероятно би могла да отвори вратата, но после нямаше да може да я затвори по същия начин, а не искаше Алисън да разбере, че някой е влизал в стаята й. Уил се изгуби надолу, а Ферн огледа за последно стаята, инстинктивно се сепна, когато погледът й премина през огледалото, после видя статива и я обзе колебание. Приближи се и дръпна покривалото. Площта, която приличаше на посипана с пръст, се беше увеличила и пълзеше към главата на коня: в дълбоките му очи се долавяше ужас. Ферн поглади картината с ръка. Още не бе свалила ръкавицата. Цветът на картината се промени тутакси, преля в тъмни петна, които се заизвиваха в накъдрени гънки, чиито нюанси проблясваха и се сменяха като сенки в джунглата. Пръстите й се плъзнаха към вратата на конюшнята, подириха нарисуваната ключалка; при допира й нещо изтрака и Ферн пак затрепери, но този път страхът беше различен — страх от нейното непознато аз, от ръкавицата, която обхващаше все по-голяма част от ръката й, от изпълващата цялото й същество сила. Отскочи назад и покривалото падна на мястото си — не й се искаше да го пипа повече.
8
Атлантида — на атлантидски името на острова се изговаря горе-долу като на френски, с озвучаване на последната съгласна. Тоест получава се нещо като Атлонтид (носовото ан от втората сричка, както е и на френски, звучи почти като он). — Б.а.