— Ферн! Ферн! — провикна се отвън Уил.
Тя дръпна ръкавицата. Очакваше да я свали трудно, но стана точно обратното — платът се изплъзна с лекота. Прибра я в чекмеджето, оправи покривката на леглото и излезе през прозореца. Спря се, за да го затвори внимателно, и едва тогава заслиза надолу.
— Дали ще заподозре, че сме влизали? — попита Уил. Очевидно беше забравил пренебрежителното си отношение към Алисън.
— Надявам се, че няма — отвърна Ферн.
Отдъхнаха си, когато Лугари се появи след вечеря и се протегна в краката им с доволния вид на животно, готово за нощната си почивка. Широката усмивка разкри кучешките й зъби — остри като кама и жълти като слонова кост — но Ферн като че ли изобщо не ги забеляза. Настани се на пода, за да се погрижи за заздравяващите рани на приятелката си и за пръв път се осмели да потърка буза о гъстата й мека козина.
— Остани при нас — прошепна й. — Остани тази нощ. Вдъхни ми малко вълчи кураж. В момента имам нужда точно от това.
Сама не разбра как бе започнала да приема Лугари такава, каквато е. Мислеше си, че това означава да порастваш, че усещането е такова — да бъдеш сам, да нямаш на кого да разчиташ, да няма никой между теб и тъмнината. Най-накрая започна да осъзнава колко всъщност винаги е разчитала на баща си, вероятно не толкова заради силата му, а заради положението му, заради сигурността, която съпътства бащинството и майчинството. Вярно, тя се грижеше за къщата, но той винаги й бе давал тази възможност, бе я подкрепял и я бе слушал, бе я пазил. А сега Америка беше толкова далеч. Не им остави даже телефонен номер. Госпожа Уиклоу и семейство Динсдейл бяха добри приятели, но не можеха да се справят с Алисън. Трябваше й скала, на която да се опре. Но камъкът се бе превърнал в Рагинбоун и й бе заръчал да намери ключа. След това изчезна по някаква си своя работа. Като че ли всичко беше в нейни ръце, макар че тя нямаше представа нито какво, нито как да го направи. Беше съвсем сама.
— Не е така — клекна до нея Уил. Явно бе изрекла последните си мисли на глас. — Трима сме.
Лугари се обърна и я близна по бузата.
Нощта постепенно обгърна къщата — дълбока нощ, раздирана от плачливия вой на вятъра, който тътнеше покрай стените и в пролуките на неуплътнени врати и паянтови дъски. Ферн погледна през прозореца и видя луната, увенчана с жълтеникав ореол, около който се стелеха тънки като дантела облаци. За пореден път чу мотора, който ръмжеше насам-натам по пустия път. Хрумна й, че мотористите обикновено се движат на групи, докато този беше все сам. Може би беше самотник, Черният рицар на магистралата, с кожена броня, анонимен зад шлема си. Досега не го бе виждала да спира, да слиза от мотора, да маха каската си. Не бе чула името му. Госпожа Уиклоу веднъж подметна нещо за онзи проклет мотор, но явно и тя не знаеше нищо за собственика му.
Сякаш в отговор на мислите й двигателят изведнъж замлъкна, при това доста близо. Лугари скочи на крака с наострена козина и оголени зъби, но не за прозявка. Измъкна се през задната врата като бърза сянка и се върна няколко минути по-късно, след като бяха чули как моторът се отдалечава. Не излая, нито изръмжа — Лугари не издаваше такива звуци — ала опасността, ако наистина ставаше въпрос за опасност, бе отминала. Не може да има още хора, настроени срещу нас, помисли си Ферн на ръба на нервите си. Този моторист може да е досаден, но не представлява заплаха. Вярно, любопитен е, но едва ли е злонамерен. Затвори вратата, но не я заключи, направи какао за себе си и за Уил, макар че сезонът не предполагаше сладка топла напитка. Знаеше, че ще й подейства успокоително и ще й създаде чувство за уют.
— Какво е Атлантида? — попита Уил, стиснал чашата, за да стопли ръцете си.
— Не знам точно — отвърна Ферн. — Никой не знае. Това е една от онези легенди, които са толкова древни, че никой не помни откъде са дошли. Доколкото съм чувала, е остров или град. Или и двете. Потънал в морето. Мисля, че някои археолози го свързват с Минойската цивилизация на остров Крит. Нали се сещаш — Тезей, Минотавъра, лабиринта на Дедал… Но макар Крит да е преживял редица земетресения, все още си е на мястото. Май някъде четох, че Атлантида била велика цивилизация, съществувала векове преди Гърция и Рим. Но жителите й открили някаква ужасна тайна или създали мощно оръжие и заради това били унищожени. Но може да е чиста измислица. Нямам представа откъде го знам.