— Звучи интересно или поне би било интересно, ако не бяхме замесени във всичко това. Е, можем ли да направим извода, че търсеният от нас предмет произхожда от Атлантида?
— Предполагам — въздъхна Ферн. — Поне така се твърдеше в касетата.
— Не беше касета. Беше реалност.
— Виртуална реалност? — Опитът й да се пошегува прозвуча неубедително.
— Значи трябва да го открием, а? Каквото и да е. Трябва да го намерим преди нея.
— Да.
— Дали да не напънем ключалката на писалището в кабинета на братовчеда Нед? — рече замислено Уил. — Или да отворим сандъка на тавана. Предполагам, че си претърсила почти всички други места.
— Къщата е голяма — рече Ферн. — Има толкова ъгълчета, шкафове и скривалища, да не говорим за бъркотията, която братовчедът Нед допълнително си е създал. Още сме в самото начало — приеми го.
Поговориха още по темата, докато какаото им поизстина. После се качиха заедно по стълбите и си легнаха. Лугари остана в кухнята, очевидно заспала.
На сутринта дойде строителят да си прибере стълбата.
— Е, успяхте ли да влезете? — поинтересува се госпожа Уиклоу.
— Не, прозорецът се оказа закован — отвърна Ферн.
— Не ми харесва тая работа — полуизсумтя-полуизръмжа госпожа Уиклоу.
— На нас също.
Започнаха да избягват спалнята на втория етаж, внимаваха да не доближават вратата и прозореца да не би някой да ги види — не че имаше кой. Усещаха, че тайните, скрити в тази стая, са толкова мощни, че могат да изригнат от нея и да взривят цялата къща — та дори и хълма, заедно с ливадите и дерето — във внезапен изблик на сила и накрая да остане само черна дупка и една-единствена звездица, трепкаща в дълбините.
Когато Алисън се върна в петък, им се стори различна. Тя бе човекът, който не ги пускаше в стаята си и настояваше да не припарват до вратата; който носеше онези ръкавици, сливащи се с кожата и ръката; който използваше най-обикновен телевизор, за да надниква в бездната. Според Уил сега вещерските й черти личаха по-ясно: стесняването в ярките й студени очи, изменчивите линии, които танцуваха около прозрачната й като вода усмивка, чупливата й коса, която я обгръщаше като неясно наметало. Но Ферн долавяше и нещо още по-необичайно — глад, който излизаше извън рамките на обичайния апетит на смъртните хора; желание, по-силно от всички земни копнежи. Сякаш под крехката й обвивка се криеше дух, отдавна изгубил връзка с човешкото в себе си.
„На колко ли години е всъщност?“, запита се тя, забелязала смъртната бледност на Алисън и опънатата по костите й кожа — сякаш плътта се беше стопила. „Невъзможно е да се определи.“
В главата й нахлу образът на една различна Алисън, с бузи, налети с плът като устните й. Стоеше, затънала в калта насред някакво поле, на хълма отсреща се виждаше къща, а в очите й проблясваха първите искрици на този страховит глад. Някой я викаше: „Алис! Алис!“. Този зов отекна в главата на Ферн.
Погледът й намери очите на Алисън, които за миг се ококориха, сякаш тя също бе чула вика. В следващия миг гласът и видението се изпариха и между нея и Алисън остана само масата. Телефонът в коридора иззвъня. Ферн се добра първа до него и с облекчение чу гласа на баща си. Алисън я следваше по петите, грабна слушалката от ръката й, преди тя да е успяла да каже нещо, усмивката лъсна на лицето й, ръката й стисна китката на Ферн като менгеме. Ферн се дръпна, стресната от силата на пъргавите й пръсти, ядосана на себе си, че си позволи да изпита страх. Мисълта за Лугари й вдъхна кураж. Откакто Алисън се върна, вълкът изобщо не бе идвал наблизо, но Ферн мярваше сянката й в градината или силуета й, очертан на хребета, на фона на небето. И знаеше, че не са сами.
— Съжалявам — извини се Алисън, като се върна в кухнята. — Нямах намерение да обсебвам Робин така, но трябваше да го питам нещо важно, а после той пък бързаше…
— И какво е това толкова важно нещо? — не се стърпя Уил.
— За плевнята. По една случайност моят приятел се оказа наблизо, та утре ще намине да я види. И вероятно ще се наложи да изкараме кораба. Чакат ни доста измервания.