— Опита ли се да отвориш вратата на стаята ми? — попита Алисън.
— Да — отвърна Уил.
Ферн, спотаена зад фотьойла, настръхна, коленете й сякаш бяха залепнали за пода.
— Успя ли?
— Не.
— Защо?
— Беше залостена и нещо ми щипеше ръката.
— Не знае нищо — включи се идолът. — Губиш си времето.
— Трябва да съм сигурна. — Алисън сновеше нервно покрай пентаграмата, роклята плющеше покрай бедрата й. — И сестра ти ли опита? — Уил потвърди. — Със същия резултат ли? Добре. Може би в бъдеще няма да правите подобни опити.
— Момчето спи — рече идолът. — Остави го на мира.
— Ами ключът? — не се отказа Алисън. — Намерихте ли го?
— Кой ключ? — Уил изглеждаше озадачен.
— Ключът, който търсите.
— Ключът от сандъка на тавана и от писалището на братовчеда Нед.
От прикритието си Ферн си помисли колко малко й оставаше да му каже, колко близо са били до катастрофата. Ако Алисън бе задала грешния въпрос…
— Какво очакваш да намериш там?
— Съкровище — отвърна Уил след кратка пауза.
— Какво съкровище?
— Съкровището, което братовчедът Нед е донесъл от плаванията си.
„Мисли за дублони, Уил“, рече си Ферн, скована от ужас. За човекоподобни маймуни и пауни. За златни монети. Не мисли за Атлантида! Мисли за „пиратско“ съкровище.
— Остави го тоя глупак — прекъсна я идолът. — Хлапето си играе на нещотърсач. Пращай го в леглото.
— Чудесно. — Алисън го освободи с махане на ръка. — Върни се в стаята си. Спи. На сутринта няма да помниш нищо.
Уил излезе от кръга и се запъти към коридора. Ферн остана на мястото си. Частичното премахване на опасността я остави разтреперана, твърде скована, за да може да помръдне. Можеше само да се надява, че фотьойлът е достатъчно надеждно прикритие.
— А сега момичето — рече Алисън.
— Не.
— Защо не? Тя е ужасно хитра и прекалено умна. Нима мислиш, че не мога да я контролирам? Някакво си недорасло тийнейджърче! Ще проникна в мозъчето й като в кал. Ще опъвам нишките на мислите й, докато в съзнанието й не остане абсолютно нищичко. Ще…
— Не! — Забраната бе категорична. Ферн, обуздала порива си да се опълчи срещу неизвестното, усети как опасността за пореден път преминава покрай нея. — Момичето е в опасна възраст. Ако притежава Дарбата, сега е моментът тя да бъде събудена. Призовеш ли я в кръга, докосването на силата може да отприщи нежелан отклик. Нима искаш да ти се наложи да я унищожиш?
Алисън тръсна нетърпеливо глава.
— Дарбата се среща рядко. Днес малцина я притежават.
— Напротив. Семето на Атлантида е посято надлъж и нашир. Мнозина смъртни живеят живота си в неведение, без да знаят какво крият в себе си, какви скрити заложби притежават, като орган, чиято употреба днес е станала неясна. Съвременният човек е ограничен от собствения си цинизъм. Момичето е чувствително по отношение на това, което нарича по-добра преценка. Не я поучавай.
— Тя докосна картината — продължи да настоява Алисън. — И коня вече го няма. Длъжна съм да я разпитам.
— Конят си беше на мястото след нейното докосване — уточни идолът. — А тя не е влизала в стаята ти. Проявила си небрежност. Забрави. Не сме дошли да гоним вятъра. Израстъкът, за който копнееш, е уродливост…
— Отне ми двеста години да го уловя в капана — избухна Алисън. — Нямам намерение да се предам толкова лесно.
Застана с лице към кръга, вдигна ръка и заговори на език, какъвто Ферн никога в живота си не бе чувала — кристалночист и студен като лед, при все това звънлив като гласа на огъня. Сиянието, което струеше от кръга, се вдигна и се съсредоточи около пръстите й, завъртя се в конус, от който след малко се оформи шеметно въртяща се цилиндрична колона. В средата й се появи и изчезна фигурата на кон, прозрачна като мъгла, мятаща се насам-натам, като че се съпротивляваше на натиска да придобие ясни очертания. Конят от картината. Ферн успя да различи смътните уплътнения около хълбоците, опашката, която се движеше като дим край задните крака, гротесковият израстък на удълженото чело, който сега се различаваше ясно. Беше дълъг десетина сантиметра. Рог.