Устните на Алисън нареждаха напевна молитва; съществото отстъпи назад и се хвърли; цвиленето му разтърси къщата.
— Пусни го! — извика идолът. — Ще нарушиш кръга! Пусни го!
Главата на Алисън клюмна напред, светлината около пръстите й угасна и искрите се отдръпнаха към пода. Очертанията на коня затрептяха във въздуха.
— Овладей се — извика властно идолът, дрезгавият му глас прозвуча застрашително, сякаш думите се откъсваха с усилие от каменното гърло. — Прахосваш сила, от която имаме отчаяна нужда. Времето ни изтича. Съсредоточи се върху разпита.
Ферн бе дотолкова погълната от сцената, която се разиграваше пред очите й, че изцяло забрави за дебнещата я опасност. Фактът, че Уил също бе въвлечен, мина на заден план. Сега всичките й мисли бяха съсредоточени върху заплетения диалог и явленията, които човешкото съзнание трудно можеше да възприеме. Усещаше, че има конкретна причина за присъствието й в тази стая, може би дори не само една. И че по време на разпита на Алисън не ги е спасил само късметът им. Проточила врат и изопнала скованото си тяло, Ферн проследи с ужас как пред очите й се материализират група странни същества: закачулена жена с кухи очни ябълки, стиснала в шепата си око; рогат мъж със злокобно ухилена физиономия, в която имаше нещо детинско, но и не съвсем; и накрая — старица с извити като куки нокти, облечена в разложени кожи, чиято смрад изпълни стаята мигновено.
Алисън им зададе един и същи въпрос: какво знаят за ключа. Първите двама отговориха уклончиво и изглеждаха силно незаинтересовани, дори ядосани, че ги занимава с проблеми, които не ги засягат. Рогатият, напомнящ дете, се изпари, без да каже дума. Жената остана да се рее във въздуха, въпреки че Алисън я освободи — явно искаше да се възползва от възможността да излее някъде злобата си. Беше отблъскваща далеч повече от обичайните представи за грозно. Половината й череп лъщеше без коса и обсипан със струпеи, от другата половина стърчеше остра като четина коса; бялото на очите й беше жълтеникаво, ирисите й — кървясали; устни нямаше, а от устата й стърчеше един-единствен зъб.
— Лицето ти те напуска, Алимонд9 — подигравателно рече тя. — Някой ден ще установиш, че въпреки всичките си способности няма да можеш да го възстановиш. След около хиляда години ще се превърнеш в стара вещица като мен. Ще носиш красотата си като рокля по пълнолуние, отвяна от преминаващ облак. Илюзията е крехка — няма да можеш да я задържиш. И тогава рибата няма да идва толкова лесно в мрежата ти… Ха, ха!
— Отдавна не се занимавам с лунна магия — рече Алисън. — Дарбата ми е по-силна от подобни отживелици. Мога да променя лицето ти, Хексате10 — на определена цена.
— И то каква цена! — извика възмутено качулатата. — Винаги си била безскрупулна, Алимонд. Когато реша, и сама мога да си го променя. Силата ми е древна, но още не е ръждясала. Пък и бездруго си харесвам лицето — върши страхотна работа, като искаш да плашиш пияници и хлапетии. Магията на родените с Дарбата ни най-малко не ме касае. По-добре да бяха наречени прокълнатите — прокълнати в дълбините. Тяхната Дарба ги е обрекла на водния им гроб. Запази си дарбата. Предпочитам клетвите си. Проклятията залепват като пресен тор. Да те прокълна ли, Алимонд? Някога те обучавах, изпитвах чувства към теб…
— Проклета да си — избухна Алисън. — Не ме научи на почти нищо, а що се отнася до обичта, тя беше само заради Дарбата ми, която те отвращаваше. Когато не ти позволих да я контролираш, ти ме прокле. Нямаше нищо да ти сторя. Научих си уроците от самата Моргус, а дори тя не можеше да контролира мислите ми. Кажи ми за ключа, Хексате. Не може да не си чула нещичко. Къртиците и червеите носят всичките земни слухове до вонящата ти дупка.
Но вниманието на качулатата се бе отклонило в друга посока и тя си мърмореше нещо едва чуто, сякаш изпаднала в старческа слабост. Ферн я чу да произнася думата „Моргус“.
— Не споменавай пред мене тая Моргус. Затлъстяла мързелана, подпухнала от сила, която вече не е в състояние да използва. Да изгние дано! Аз съм привърженик на старата школа. На мене ми дай топлината от жертвоприношението и гърченето върху жертвеника, пулсирането на силата в сърцето на планетата. Искам пак да вкуся кръвта, да усетя аромата на разполовения човек върху влажната почва. Няма я днес едновремешната магия. Съвкупявала съм се с козел, палувала съм с таласъми и сатири, обезобразявала съм луната, заличавала съм звездите… Какъв е този ключ, за който говориш? Никой никога не е споменавал ключ.
9
Алимонд — името, което Алис Гидингс приема в чест на своята Дарба. Произходът му най-вероятно е латински: от alius — друг, и mundus — свят. Но също така не е изключено да го е избрала и поради близостта му до собственото й име. След потъването на Атлантида повечето от Даровитите приели различни имена, под които да продължат да изпълняват магическите си функции — имена, които не използвали във всекидневието си. С това правило не се съобразявали само най-дръзките и най-глупавите. Понякога те си избирали име по свой вкус, но по-често то им се давало от техния наставник. Няма ограничения за езика, от който произхождат имената, но обикновено те са по някакъв начин свързани с човека, който носи конкретното име. Отчасти това би могло да се дължи на желанието да се скрие Дарбата от другите хора. Атлантидите били достатъчно могъщи и без други имена, без нова самоличност. Но след потъването на Атлантида Даровитите често бивали наричани Прокълнати и приели множество имена, за да се скрият. — Б.а.
10
Хексате — среща се и изписано като Хекс-Ате — в зората на почитането й като богиня. Името вероятно произхожда от гръцкото Хеката, богинята на вещиците, и от немската дума hex. — Б.а.