— Чакай! — извика тя. — Има един, когото не съм разпитала. Може да се окаже безполезно, но…
— Побързай — рече идолът: — Огънят скоро ще изтлее. Нямам време за губене.
Този път силуетът в кръга се материализира бавно, сякаш извикан от някое безопасно невидимо място, изтръгнат от анонимното си съществуване, за да се покаже. Беше приведено, тантуресто създание, около метър високо, с хлътнала към гърдите глава и щръкнала накриво гърбица, деформираща раменете му. Плешивото му теме бе увенчано от огромни като криле на прилеп уши, които се движеха всяко само за себе си. Стоеше сгушено в дрипите си, сякаш пъхнато в проядена от молци торба, и притискаше тялото си с ръце, от които стърчаха множество пръсти в жалък опит да прикрие мизерното си състояние и грозотата си. Лицето му беше сбръчкано, очите му, под които висяха огромни торбички, гледаха тъжно и уплашено.
Ферн събра смелост да надзърне пак иззад облегалката и разбра, че го е виждала и преди. Беше го мярнала в коридора пред стаята си, след като хрътката си отиде. Внезапно осъзна какво е това създание — духът на къщата.
— Малморт12 — започна Алисън. — Малморт Безформения — нали така те наричат? Един от стотиците, които се крият в сенките, ужасени от собственото си отражение. Или си имаш и друго име?
Малкото създание изскимтя нещо, но Ферн не различи думи.
— Пегуилен13, така ли? Децата ли те нарекоха така? Онези деца, с които си играеше през всичките тези години? Какво стана с децата, Пегуилен? Помниш ли? Помниш ли какво си и кой си? Да ти кажа ли къде отидоха всички? — В печалните очи се появи умоляващ поглед, към Алисън се протегна възлест пръст. — Умряха — продължи тя. — Дойде един мъж с бръмбари в главата и брадавица на ръката и те пукнаха до едно. Ти беше там, Пегуилен, но нищо не можа да сториш. Колибата бе опожарена заедно с телата и ти остана сам. Вечно сам. А когато построиха тази къща, ти се промъкна вътре и зачака, но децата не се върнаха. Никога повече.
Противната твар затвори очи, смазана от горчивия спомен за изживяната болка. В погледа на Алисън нямаше и капка състрадание.
— Ами мъжът? Онзи морски капитан, който дойде да живее тук в последните години. Помниш ли го?
Съществото поклати глава съкрушено.
Ферн виждаше пред себе си злочесто създание, обречено на вечна самота, безплодно ровене в стая, пълна с вехтории и забравени спомени, търсене на отдавна забравена вещ.
— Както искаш — продължи Алисън. — Да видим ли какви други спомени можем да извикаме?
Създанието я гледаше с ужас, разтреперано и съсипано. Сбръчканото му тяло беше толкова преизпълнено със скръб, че на Ферн вече не й изглеждаше грозно, а само жалко.
— Мъжът — продължи Алисън. — Забеляза ли го? Добре. Къде си носеше ключовете? Можеш ли да отговориш на този въпрос?
— В джоба.
— В кой джоб? — попита Алисън пресилено търпеливо. — Обикновено хората имат по много дрехи с много джобове.
— В джоба на дрехата, която носеше — отвърна гоблинът. Гласът му едва се чуваше, но Ферн вече разбираше думите.
— И къде другаде ги слагаше, когато не използваше джобовете си?
— В бюрото.
— Писалището в кабинета — така ли?
— Да.
— Онова, дето е заключено с един от липсващите ключове?
— Да.
— Стига с тия глупости — прекъсна я идолът. — Това същество е откачило. Съвсем му хлопа дъската. Нищо няма да научиш от него, главата му е пълна с паяжини. Отпрати го.
— Може да ни каже нещо — възпротиви се Алисън. — Все пак през цялото време е бил тук.
— Освободи го.
Тя направи кратък нервен жест и духът изчезна в небитието. Сияйните линии избледняваха и Ферн реши, че е време да си ходи, след като си даде сметка за рискованата ситуация, в която се намира. Беше стояла на колене твърде дълго и сега краката й не можеха да помръднат. Започна бързо да масажира схванатите си прасци. Светлината угасна заедно с огъня, сенките избледняха, скривалището й вече не беше толкова сигурно. Алисън говореше нещо на непознатия език, който бе използвала и преди — може би изричаше финално заклинание. Тръгнеше ли към вратата, със сигурност щеше да забележи свитата зад фотьойла фигура.
12
Малморт — среща се и като Малморф, тоест „обезформен“. От смесен латинско-гръцки произход, името е подигравателно и се прилага почти изцяло към гоблини. — Б.а.
13
Пегуилен — предполага се, че това име е дадено на домашния дух от неговите другарчета в къщата. Идва от Пиг Уилям, герой от народна приказка. Най-малкият от трима братя, той е изключително грозен и очевидно глупав, и по-умните му и красиви братя го оставят да се грижи за прасетата, докато те отиват да се борят за ръката на местната принцеса. Разбира се, те не успяват, докато здраво стъпилият на земята Пиг Уилям надхитрява злия великан, нападнал царството, а откритостта и непринудеността му спечелват симпатиите на нетипично разумната кралска особа. — Б.а.