И тогава в стаята нахлу мощен вятър, нещо профуча покрай Ферн, разби кръга и символите на пух и прах и скочи пред Алисън, която се бе привела напред, сякаш готова за атака. Ушите на Лугари бяха прилепени назад, козината й бе настръхнала, сякаш наелектризирана, изпочупените й зъби блестяха в синьо на чезнещата светлина на огъня. Тишината, която нахлу с нея, бе осезаема като мирис — аура, която поглъщаше всички околни звуци. Безгласното й ръмжене изпълни цялата стая.
— Вън! — изкрещя Алисън. — Не съм те викала, демоне! Връщай се при господаря си! Вън!
— Убий я! — заповяда идолът.
Алисън за последен път вдигна ръка…
Ала огънят угасна напълно, изригна облак от искри и вятърът зави като глутница вълци, единственият източник на светлина във внезапната тъмнина бяха очите на идола, които продължаваха да изпускат гибелен блясък. Нечия малка ръка се протегна и дръпна Ферн — беше ръка с много и различни по дължина пръсти. Тя чу яростните писъци на Алисън, по-унищожителни от всякога, понеже бяха примесени със страх. Нещо тупна на земята, чу се ругатня, но тъничкият гласец в ухото на Ферн беше най-отчетлив.
— Бързо — рече той. — Бързо. Бързо. — Тя бе отведена от настъпилия хаос. — Стълбите — рече водачът й и тя се заизкачва след него, погледът й привикна с тъмнината, докато накрая й се стори, че различава очертанията на мъничката торбеста фигура пред себе си.
— Пегуилен? — прошепна.
Щом стигнаха площадката, ръката се изплъзна от нейната и торбестата фигура като че ли се сви и избледня, и Ферн остана сама в пустия коридор, застанала край вратата на спалнята си.
Влезе и затвори, едва устоя на порива да залости с нещо бравата. Пъхна се в леглото си. Цялата се тресеше от емоции, опитваше се да осмисли видяното през този последен час — струваше й се цяла вечност — откакто бе проследила брат си надолу по стълбите. Бе прекрачила границата на свят, чието съществуване повече нямаше да има право да отрича. Беше се върнала, но действителността никога повече нямаше да й се струва същата.
Малко по-късно по коридора се чуха приближаващи стъпки. Не беше Уил. Това бе отмерена, сигурна крачка. Спряха пред стаята й, изчакаха, после с неохота — поне тя така реши — отминаха към стълбите за горния етаж.
Четвърта глава
Утрото напомни на Ферн за времето непосредствено след смъртта на майка й, когато всеки ден отваряше очи и осъзнаваше, че светът никога повече няма да бъде същият. Един от крайъгълните камъни на съществуването й бе отместен, обкръжението й вече не беше убежище; сякаш духът й трептеше на ръба на скала, надвесен над невъобразимата бездна на несигурността.
С годините се опита да изгради нещо като бариера от устойчиви ежедневни модели между себе си и тази бездна: краткосрочни планове, постижими мечти, материални утехи, стени, издигнати вътре в самата нея. Опитваше се да забрави съществуването не само на бездната, но и на самата гледка към нея. А сега всички стени се бяха срутили, широкият свят се бе приближил агресивно, придружаван от всичките си тъмни тайни. Почувства се гола и уплашена, заобиколена от сенки и в същото време интригуващо жива, сякаш вял поток хаотична енергия бе започнал да се процежда през вените й, за да й даде свежи сили и да й подскаже безразсъдни ходове.
Седна да закусва, като си придаде най-нормален вид, все едно нищо не се беше случило, но не пропусна да огледа тайничко Алисън — видя й се недоспала и обсебена, с бледи устни и сенки под очите, с миниатюрни бръчици, които сочеха издайнически мимики.
— Мярнах бездомно куче да обикаля района — подхвана госпожа Уиклоу. — Ако го видите, прогонете го. Не искам да ми се мотаят разни помияри. Може да е опасно, пък и сто процента е пълно с бълхи.
Ферн ритна брат си под масата.
— Госпожа Уиклоу не обича кучета — рече тя и подири с очи погледа на икономката.
— Вярно е, не ги обичам — измърмори госпожата, но не каза нищо за Лугари.