Квадратната картина със страни, дълги не повече от десетина сантиметра, беше толкова претрупана с микроскопични детайли, че приличаше на огромна и сложна мозайка, сбита така, че да изгуби цялата си свързаност и логичност. Но докато я изучаваше, дали защото погледът й посвикна или благодарение на тайнствен творчески похват на художника, миниатюрните фигурки като че започнаха да се движат като в калейдоскоп и в един момент тя установи, че наблюдава някакъв град през отвор, подобен на врата или прозорец. Широки улици сред колони и колонади, сбутани един в друг покриви, под които се гушеха тесни улички, блестящи куполи, камбанарии, кули, палати и тераси, храмови стени и ограждения, парадни и задни дворове, шадравани и градини. Всичко бе окъпано в златото на захождащо слънце, което придаваше допълнителна пищност на багрите и издяланите в камъка орнаменти и обливаше кубетата в девствен огън. Тя нямаше представа кой е градът, но й изглеждаше едновременно древен и вечен, един Рим, оцелял през вековете без движението и туристите, един новопостроен Йерусалим, без раните, нанесени от войнстващи фракции, може би средище на високоразвита цивилизация, родена преди началото на историята, узряла като самия свят, в който процъфтява, а впоследствие срината със земята, за да бъде мъдростта й отдавна забравена.
Не беше човек с богато въображение — поне така убеждаваше сама себе си — но сега усети как фантазиите й, държани в клетка до този момент, се развихрят. Обзе я силна носталгия по място, което никога не беше виждала, по непознатите приказни градове, чието съществуване винаги бе отричала.
— Харесва ли ви? — попита глас някъде зад нея. — Имам чувството, че картината буквално ви погълна.
Обърна се рязко. Подът на галерията бе застлан с килим и собственикът — бе убедена, че е именно той — се беше приближил толкова безшумно, че изобщо не го беше чула.
— Не знам — призна тя. — Още не съм съвсем сигурна. При всички положения обаче изглежда интригуващо.
— Значи не сте човек на импулса. — Гласът се лееше гладък като сметана, подсладена с щипка насмешка, но бе невъзможно да се каже дали е надменен или просто заядлив. Върху лицето, сковано в ореол от лъскава бледосива коса, сякаш излята от олово, нямаше и следа от веселост. По шоколадовата кожа не се виждаше нито бръчица, но общото впечатление бе по-скоро за старателно поддържане и грижи, отколкото за вечна младост. Очите бяха изтеглени като бадем, в зениците блещукаха жълтеникави искрици. Мъжът бе изтънчен и учтив, дискретно елегантен, приятно висок.
Не го хареса — още от пръв поглед.
— Това е офорт — продължи той. — Успяхте ли да го определите?
— Не. — Разбира се, че не. — Мислех, че офортите са черно-бели.
— Тук става въпрос за доста сложна техника. — Пак същата нотка на превъзходство. — Белкуш винаги се е увличал по най-сложните изпълнения. И поне според мен резултатът е невероятен — сякаш произведение от друг свят. Тези прозирни пластове нежни багри. Направо неземно. Но напълно уместно в конкретния случай, ако позволите да отбележа.
— Как се нарича? — попита тя с чувството, че някой друг влага въпроса в устата й.
— „Изгубеният град“. — Настъпи мълчание и тя почувства как нещо я връща към съзерцанието на многолюдния главен вход. — Дошла сте да си купите картина ли?
— Чакам баща си. — Откъсна очи от платното. Беше сигурна, че този човек прекрасно знае коя е — беше я видял още на влизане с баща й.
— А, да… дъщерята на Робин Капъл. Вие бяхте…?
— Фернанда.
— Колко симпатично. И необичайно. — Сякаш долови в името й очарованието на екзотичен антикварен предмет, поради което съсредоточи върху него блуждаещото си внимание.
— Дядо ми е испанец — прибягна тя до обичайното си обяснение.
Не беше вярно, разбира се, но тя беше вътрешно убедена, че екстравагантно име като нейното се нуждае от по-убедителни обяснения. Звучеше й съвсем недостатъчно просто да отбележи, че майка й е била жена със специфичен вкус. Лично за нея не беше сериозно да се кръщават хората с чужди имена, без в жилите им да тече чуждоземна кръв.
— Ферн! — Баща й бе приключил срещата си и вървеше към тях, а на лицето му бе изписано обичайното изражение на благосклонна доброжелателност с елементи на едва доловимо безпокойство. Зад него ситнеше галеристката. — Виждам, че си се запознала с Хавиер. Е, това е чудесно. За какво си бъбрехте?