В деня след посещението в галерия „Холт“ Ферн и баща й минаха да вземат брат й от училище и заминаха извън Лондон да видят къщата. Това беше другото — къщата. След смъртта на далечен родственик Робин наследи имот в затънтен край на Йоркшир. Счетоводителят му Джеймс подхвърли идеята да отиде да я види, преди да я обяви за продан.
— Супер! — възкликна Робин. — Може да се окаже подходяща. Да е добре за децата. Те са си типични гражданчета, ще им се отрази добре да поопознаят живота на село. Нищо не се знае, може пък да реша да я задържа, да я постегна, нещо такова. Да отскачаме за уикендите и по празници. Чудесна идея.
Осъзнал твърде късно заложения капан, счетоводителят му видимо помръкна. Робин Капъл притежаваше удивителната способност да превръща всяка потенциална печалба в скъпоструваща загуба. Добре че беше Фернанда, та да обира допълнителните разходи. Робин ръководеше малка, но доходоносна издателска къща, която бълваше оборотни романчета, заместители на стойностните книги за невежата тълпа. Но макар да беше превъзходен редактор и издател, който работеше с хъс и ентусиазъм, финансовите въпроси излизаха далеч извън неговата компетентност.
— Никога не бихме отишли на почивка в Англия, татко — подчерта делово Ферн, докато пътуваха на север. — Обикновено лятото наемаме вила в Тоскана, а зимата ходим на ски във Франция или в Швейцария. В Йоркшир не става за ски, пък и не правят хубаво кианти1. Изобщо не е разумно да държим къща, която почти няма да виждаме.
— Ти си маниачка на тема разумно — обади се Уилям от задната седалка. — Жените живеят живота си със списък за покупки в ръка и ако случайно някой им предложи да купят нещо, дето го няма в списъка, дори да е наистина страшна находка, просто го изхвърлят от количката.
— Кой го казва? — попита остро Ферн.
— Господин Колдър. Историкът.
Сестра му поклати глава.
— Издъни се, Уил. Последния път, когато подметна нещо гадно по адрес на жените, го приписа на господина по английски. Не можеш да ме убедиш, че всичките ти преподаватели са женомразци.
— Защо да не са? — невъзмутимо отвърна Уил.
На дванайсет той беше висок колкото сестра си и тънък като вейка. Лицето му излъчваше онази прозирна яснота — като на елф или ангел — която лековерните твърде често вземат за невинност.
Смени темата без каквито и да било извинения или притеснения.
— Щом чичо ти Едуард те е познавал съвсем бегло — обърна се той към баща си, — защо ти е завещал къщата си?
— Защото е нямало на кого другиго да я остави — предположи Робин. — Всъщност той не ми е никакъв чичо, нито пък на вас. Братовчед е на дядо ми. Не знам точно какъв ми се пада. Нещо като прапрабратовчед, да речем.
— Аз предлагам да му викаме просто братовчед — отбеляза Ферн.
— Трябва да е бил на хиляда години — подметна Уил.
— Най-младият в семейството — обясни Робин. — Имал е много сестри. Говори се, че избягал в морето още като малък, в търговския флот. Върнал се вкъщи едва когато измрели всичките му роднини. Не знам дали е вярно. Сестрите му били неомъжени — освен ако не е имало някоя вдовица. Както и да е, мисълта ми е, че са нямали деца. Нед Капъл също не е имал семейство. Сигурно си е поживял доста на млади години и му е писнало от жени. Всичките сестри живеели в тази къща, изпокапали една по една. Тогава братът се върнал и доживял дните си тук. Карал деветдесетака, като се споминал. Сестрите му също били дълголетници. Помня, веднъж им ходихме на гости с баба и дядо — трябва да съм бил на годините на Уил. Бяха останали три-четири от тях: Езми, Диърдри и Айрийн… другите не ги помня как се казваха. На Езми… не, май на Ейтне й викаха Бебчо. Беше поне на седемдесет и пет. Една такава дребничка, със сбръчкано личице, от което се кокореха огромни очи. Същинска маймунка в рокля на цветя. „Изпекла съм ви кейк с ким“, вика. Отврат. Имаше вкус на пясък.
— Какъв е тоя кейк с ким? — попита Уил.