— Нали ти казвам — отвърна Робин, — все едно ядеш пясък.
Пристигнаха в Йоркшир към десет вечерта. Ферн, която обикновено се оправяше безпогрешно с всякакви пътни карти, беше бясна, понеже на два пъти се губиха. Беше май месец, но времето бе доста студено и при всеки опит на Робин да спре чистачките, предното стъкло се покриваше с тънък слой от ситни капчици. Прекосиха река Яроу и като тръгнаха да изкачват баира, в дъжда проблеснаха разпилените светлинки на селото. Всъщност светеха само няколко къщи, доста надалеч една от друга. Прозорците бяха вдълбани дълбоко в зидовете, пердетата — плътно спуснати, не точно враждебни, но някак отстранени, затворени в своя си свят. Като следваха стриктно указанията, дадени им от адвокатите на Нед Капъл, тримата излязоха от селото и продължиха да се катерят в тъмното, докато най-сетне не направиха остър завой под доста сериозен наклон. Шосето явно беше преминало в черен път, защото цялото ауди се тресеше и имаха чувството, че всеки миг ще се разпадне.
Точно пред къщата пътят се разшири и наклонът намаля. Робин отби и изгаси двигателя. През мокрото от дъжда стъкло се видя малко от фасадата — главно високи прозорци, повечето заоблени отгоре, които тъмнееха на фона на сивата стена. Предишната икономка, жена от селото, бе информирана за пристигането им, но никъде не светеше, изобщо по нищо не личеше да ги очакват. В къщата като че ли от години не бе стъпвал човешки крак. Изглеждаше мрачна, негостоприемна, запусната като всичко наоколо, сгушена в пустотата на потъналите в прах стаи.
Ферн извади фенерче и блуждаещият сноп светлина намери входа, над който протягаха дълги пръсти сенките на увивни растения. Мъждивата светлина на фенерчето се плъзна по отдавна загубила полировката си дъбова врата, напукана и обезобразена от природните стихии, но непоклатима като тъмнична порта. Беше й монтирана модерна ключалка, но ключът се превъртя с неохота и вратата се открехна по принуда, като изскърца върху голите дъски. В коридора беше смразяващо студено и цареше почти непрогледен мрак. Ферн дълго търси ключа за осветлението. Лъчът се плъзна по долните стъпала на вита стълба, обиколи загадъчни ниши и смълчани врати, накрая отскочи рязко от дълбините на зацапано огледало. Слабата лампа не подобри положението кой знае колко, само разкри допълнителни подробности като увиснали от тавана отколешни паяжини и олющени стени, които някога явно са били бели.
Уил се огледа без капка ентусиазъм.
— Ферн е права — рече. — За какво ни е къща, която няма да използваме. Мен ако питате — да продаваме.
— Вярно, изглежда малко обезкуражаващо — призна Робин. — Предлагам да пренощуваме в местното хотелче и да се върнем да огледаме на сутринта.
— Не! — отсече Ферн с тон, нетърпящ възражения. — Така и така сме дошли — оставаме. Бихме толкова път, нямам намерение да си тръгна само защото не са разстлали червен килим да ни посрещнат. Нали поръчахме госпожа Уиклоу да ни остави чай, мляко и нещо за хапване. Да намерим кухнята.
Остави фенерчето на масичката в коридора и отвори вратата вляво, напипа ключа за осветлението. Заля ги жълтеникава мъглявина — не мека и уютна, а болезнено морна светлина, сякаш процедена от крушки, които аха-аха ще угаснат. Пред очите им изплува продълговата дневна, пълна с тежки стари мебели с протъркана кадифена тапицерия, на пода се виждаше захабен от времето и мръсотията килим. Насреща им зееше празна камина, през чиято паст се чуваха изтерзаните стонове на вятъра в комина. Единственият друг звук бе тиктакането на древен стенен часовник. В далечния край на стаята имаше ниша, от която надничаше лице. Въпреки здравите си нерви в първия миг Ферн едва сподави вика си. Оказа се злокобна физиономия на Буда — не съзерцателна и ведра, а някак злорадстваща и лукава, широките устни — разделени в нечестива усмивка, клепачите — сгърчени в непонятна насмешка, над ниското чело — чифт къси дебели рога. Една от крушките трепна и Ферн остана с впечатлението, че идолът й намигна.
— Най-обикновена статуя — рече си. — Просто фигурка. — Без да се усети, го беше изрекла на глас.
Уил и Робин оглеждаха другите стаи, но брат й я чу и се върна в дневната.
— Какво има? Каза ли нещо?
— Статуята. В първия момент се стреснах.
Уил мина покрай нея и отиде да погледне отблизо.
— Голяма грозотия — весело изчурулика той. — Обзалагам се, че старият братовчед Нед си я е донесъл от някое пътешествие. Нали моряците все мъкнат разни неща от далечни краища на света. Къщата сигурно е пълна с подобни чудесии. Може да има и нещо ценно.