— Имам въпрос — каза тя.
— Аз също — отвърна Хифела със спокоен, почти небрежен глас. — Всъщност имам два въпроса. Как ни намерихте и кой друг знае? Очевидно ще зададем същите въпроси на неверницата, но след като вече сме тук, малка сестричке, отговори ми. Вие четиримата сами ли сте тук, или утре ще трябва да убивам отново?
— Сами сме.
Хифела се захили.
— Забележително. Вероятно трябваше да ви оставим да ни посетите у дома. Можеше да умрат по-малко хора.
Диема се скова.
— Не съм убивала никого — промърмори тя.
— Ти не си. Но якият ти приятел уби поне един от моите хора и обезобрази друг. А гранатата, която не успя да те премахне, уби един от нашите. Добре, вече имам половин отговор. Дай ми и другата половина, моля те. Как ни намерихте?
— Заглавната страница на книгата на Толър показва този хълм. Отгатнахме останалото.
— Гениална догадка. Да, разбирам. Елегантна работа, сестричке. А сега задай въпроса си, преди да наторя земята с кръвта и мозъка ти.
— Наистина ли би го направил?
Думите й прозвучаха почти детски, като молба за милост. Но Диема не искаше милост, а просто се молеше да разбере света наоколо. Но пък само дете би очаквало да разбере подобно нещо.
— Този войник не направи ли точно това, когато се самоуби? — попита я Хифела. — Неговият живот и смърт не струват ли колкото твоите?
Диема видя грешката в доводите му, но не можа да я определи точно поради затормозения си мозък. Хифела обаче явно не се нуждаеше от отговор.
— Когато поостарях — каза той, сякаш разчел мислите й, — започнах да изпитвам раздразнение от излишния багаж. Святото, тържественото, родствените връзки са ужасно бреме. Вече пътувам леко. Да, ще те убия, без да се замисля. Все пак аз съм убиец. Защо да налагам ограничения на толкова чисто и просто нещо? А сега е последният ти шанс да зададеш въпроса си.
— Оттеглям го — промърмори тя.
— Наистина ли?
За първи път в гласа на Хифела се забеляза нещо като интерес.
— Кажи ми тогава, момиченце, какъв щеше да е въпросът ти. Просто съм любопитен.
— Добре. Защо го последва? Защо тръгна с Бер Лусим, който се изплю върху задълженията си и се отрече от хората си? Наистина ли мислеше, че е по-добър от цялата Гинат Дания? Всъщност вярвам, че вече ми отговори. Ако нищо не е свято, какво би могло да ти попречи да вършиш всички тези гнусотии?
— А, не съм казвал, че нищо не е свято — отвърна Хифела, като я потупа леко по тила с дулото на пистолета, сякаш беше учител, който се кара на непослушно дете. — Нали?
Тя бавно завъртя глава. Знаеше, че това може да го провокира да я застреля, но след като бездруго се готвеше да я убие, нямаше какво да губи. А и й се искаше, вероятно заради презрителния му тон и наглото потупване, да го гледа в очите, докато умира.
— Тогава това може да е въпросът ми — каза тя, като се опита да говори със същия презрителен тон.
Той наклони леко глава, но пистолетът, който сега сочеше към гърлото й, не помръдна и милиметър.
— Моля? — намръщено попита Хифела.
— Какво е свято за теб, Хифела?
— А — усмихна се той накриво, — мислех, че това е очевидно. Той, разбира се.
Диема се ококори за миг, а устата й увисна. Хифела се засмя на глас.
— О, дете, ако беше живяла по-дълго, щеше да научиш много неща. Но може би Господ ни оставя да умрем, когато реши, че сме стигнали до предела на възможностите си за учене. Когато мозъците ни се затворят, а единственото, което правим, е да живеем като животни или растения. Затвори очи.
— Не — възрази тя.
— Ако ги затвориш, ще бъде по-лесно.
— Тогава ти затвори твоите — предложи Лио Тилмън.
Гърмеж от изстрел оглуши Диема отново.
56.
Ако Тилмън беше стрелял с дясната си ръка, ако тя все още функционираше, той щеше да се опита да убие врага, макар че мършавият, вече подобен на труп убиец и Диема бяха толкова близо един до друг, че почти се докосваха.
Лио се бе приближил към тях откъм хотела. Насочваше го сигналът от джипиеса — Диема бе оставила чипа в джоба си — но дори и без него разкъсаните от куршуми листа и надупчените дървета, както и пролятата кръв бяха пътека, която и идиот можеше да последва. На два пъти се бе сблъскал с тежко ранени Предвестници, осакатени от изстрели в краката. И двата пъти му се наложи да участва в престрелка с тях и да ги остави мъртви зад себе си.