— Не.
— Ако ставаше дума за друг, а не за Лио, щях да знам, че е пълна лудост.
Кенеди говореше повече на себе си, отколкото на Диема. Тя поклати глава объркано.
— Мислех го за някакъв проклет Супермен. Вярвах, че не може да се провали. И затова го оставих да тръгне срещу тези… тези чудовища. А и аз самата тръгнах срещу тях. Като че ли имахме някакъв шанс. Но нямахме. Провалихме се, защото трябваше да се провалим, Диема.
— Не се провалихме.
— Защото никой не би могъл да се справи с цял…
— Хедър, не се провалихме.
Най-после Кенеди се успокои и се замисли върху чутото.
— Какво? — промърмори тя объркано. — Какво казваш? Всички умряха. Или избягаха. Не разполагаме с нищо.
— Разполагаме с всичко, от което се нуждаем. Знам къде е Бер Лусим, И тръгваме за него. Просто чакаме екипировката. Затова дойдох тук. Да те попитам искаш ли да дойдеш с нас. Мисля, че си спечели това право. И мисля… — тя се поколеба, защото й бе трудно да изрече грозните си подозрения, — мисля, че ще си в по-голяма безопасност, ако си с мен, отколкото ако останеш тук.
Непоколебимият поглед на Кенеди бе изпълнен с изненада, недоверие и дори и с обвинение.
— Не те моля да убиваш никого — каза Диема. — Ти вече ми каза, че това е нещо, което не можеш да направиш.
Диема бе прочела полицейските протоколи от хотел „Гелерт“ и знаеше какво бе причинила Кенеди на обучен убиец, при това със собствената му сика, но реши, че е по-разумно да остави този разговор за друг път.
— Искам те с мен заради прозренията ти. Нуждая се от теб като детектив.
Кенеди бе неумолима и огорчена.
— За да открия какво? Нещо, което твърдиш, че вече си намерила? Да не мислиш, че падам от луната, момиче? Да не мислиш, че не съм наясно как ни подхвърляше само трохи информация през цялото време? Позволи на Лио да проследи мотора ти, за да те последва до онзи склад. Остави ни да намерим книгата на Толър, а после ни разказа какво пише в нея. Нуждаеш се от Лио само за да прерязва гърла, а от мен — за да ти доведа Лио. Което, господ да ми прости, направих. Но вече приключих. Отивай да си играеш игричките сама.
— Ти ни доведе тук — отвърна Диема. — Ти и момчето. Ти сглоби парченцата от мозайката и ги осмисли. Даде ми насока. Искам да си с мен, когато отида в дома на Бер Лусим, в случай че отново се нуждая от насочване. Каквото и да намерим там, каквото и да е планирал Лусим, да го видя през твоите очи може би ще ми помогне.
— Е, кофти късмет. Очите ми си остават тук заедно с мен. И с Лио.
От нетърпение Диема стана безразсъдна. Тя шамароса Кенеди по лицето.
Реакцията на Хедър още преди да регистрира болката от шамара, бе да тресне юмрук в челюстта на Диема. Момичето пое крошето без звук и без дори да примигне.
— Твоята болка — каза то, усетило тънката струйка кръв, която се стичаше от устата му — и моята болка. Еднакви ли са?
Кенеди отстъпи назад и вдигна ръце, приготвяйки се за битка. Очевидно не се страхуваше, че боят щеше да бъде съвсем кратък. Но въпросът я притесни и тя отпусна ръце. После сви рамене отвратено.
— Моля те, разкарай се оттук — промълви тя. — Позволи ми да видя Лио или се разкарай. Нямам нищо за теб.
— Отговори на въпроса ми. Болката ти…
— Откъде да знам дали са еднакви? — изкрещя Кенеди. — Не съм в мозъка ти, нали? Не знам какво изпитваш. Или дали въобще изпитваш нещо. Не знам нищо за теб освен името ти, а дори и то е под съмнение.
— Но ние сме еднакви — каза Диема. — Под кожата. Вярваш в това, нали?
Кенеди се вторачи в нея ядосано.
— Няма значение в какво вярвам. Нито ти в какво вярваш. Нали ти и хората ти вярвате в отделното сътворение? Вашите хора и останалите? Избраните и утайката!
— И коя от нас тогава би трябвало да се тревожи повече за милиона мъртъвци? — попита Диема.
Не очакваше отговор, но се зарадва, когато Кенеди реагира, а по лицето й се изписаха безброй емоции. У дома, в Гинат Дания, Диема бе свикнала да говори онова, което мисли, или просто да отказва да говори. Но в света на адамитите говоренето беше битка. Човек казваше това, което му осигуряваше предимство.
— Не се нуждаеш от мен — каза Кенеди. — Имаш всичко, което ти трябва.
Но гласът й не прозвуча убедено. След секунда тя заговори отново:
— Успя ли да заловиш жив някого от хората на Бер Лусим? Разпитвахте ли го през цялото това време?
Диема разбра, че е спечелила битката, но не го показа с нищо.