Кенеди не искаше чай. Приготви си уиски с вода, без да издава и звук, после занесе питието си в спалнята, свали чантата от рамото си и я метна на леглото. Стовари се до нея, срита обувките си и се протегна удобно, облягайки глава на противната табла от ковано желязо.
В спалнята също имаше телевизор. Тя го пусна, за да се разсее със звука. Но той бе настроен на същия канал като онзи във всекидневната и седемнайсетото повторение на това как Франк Фостър изнасилва Карла Конър в нощта преди сватбата им я раздразни. Кенеди запрескача по каналите, преминавайки през документален филм за природата и малоумно телевизионно състезание, преди да се спре на новините.
Докато лежеше отпуснато, осъзна, че е най-силно заинтригувана от ножа. Без него взломът беше само загадка със заключена стая, а повечето подобни загадки имаха прозаично обяснение, след човек изхвърли боклуците. Но ножът означаваше нещо друго. В края на разследването можеше да се открие друго, много по-сериозно престъпление. Тя просто все още не знаеше какво е то.
Новините бяха зловещи. Пожар в селска къща в Северна Англия бе убил дузина нещастници, макар мястото да било обявено за изоставено. Полицията подозираше умишлен палеж. Терористична група взривила бомба в немска църква по време на неделната служба. Ракета земя-въздух, изстреляна по погрешка от батарея пред Йерусалим, прелетяла над Купола на скалата5, преди да експлодира във въздуха, и едва не причинила най-кървавата религиозна война от третия кръстоносен поход до днес.
Прекалено много. Прекалено много лудост. Кенеди изключи телевизора и съсредоточи мислите си върху Райгейт Хаус. Първо щеше да се заеме с очевидните неща, за да може да ги задраска в списъка. А най-очевидното бе Ралф Прентис.
Прентис вдигна на третото позвъняване, но беше адски безцеремонен.
— Затънал съм до гуша в работа, Хедър. Давай накратко или ще затворя.
Тъй като той работеше в полицейската морга към криминологичния отдел на Новия Скотланд Ярд на улица „Дийн Фарар“, Кенеди се опита да не мисли в какво точно е затънал.
— Миналия месец, Ралф. През нощта в понеделник, двайсет и четвърти, или вторник сутринта. Видя ли някакви трупове с рани от нож?
Изскърца стол и от другата страна на линията се чу тракане по клавиатура.
— Не — отговори той. — Според дневника нощта е била доста тиха. Последната спокойна нощ, която си спомням. Оттогава е истински апокалипсис.
— Така ли? Защо?
Кенеди се заинтересува въпреки нежеланието си. Думата бе необичайна за Прентис, който по принцип беше майстор на омаловажаването.
— Бомба в кола на улица „Съри“. Престрелка в Ричмънд. А после онзи пожар в Йоркшир. Чу за него, нали? Запалителни бомби. Адски професионална работа. А за всичко, свързано с терористични атаки, имаме определена реакция. Така че много от хората ни са там и помагат на местните смотаняци да броят отпечатъци от обувки.
— Но никакви ножове?
— Не, и от доста време. Множество неприятни убийства, но затишие при порезните рани.
— Можеш ли да ми направиш една услуга, Ралф?
— Искаш да кажеш освен разговора с теб? Като се има предвид с каква сила те изритаха, Хедър, това тук си е истинска услуга.
— Знам. И съм ти благодарна. Наистина. Но се опитвам да науча нещо, а няма кого друг освен теб да попитам.
Прентис подсмръкна.
— Да, предполагам, че е така.
Той не си направи труда да каже „Защото не ти останаха приятели в собствения ти отдел“, но и нямаше нужда. Беше повече от очевидно. Кенеди беше дала показания срещу двама от бившите си колеги от полицията, замесени в незаконна престрелка, после бе загубила двама партньори в кошмарни касапници. Не бе виновна за тях, но в очите на повечето хора беше предателка и кутсузлийка. По времето, когато я изритаха, бездруго никой не би се съгласил да работи с нея.
Тя изчака Прентис търпеливо. Бяха добри приятели навремето, когато още работеше в полицията, а оттогава бе внимавала да не му досажда много. Според нея емоционалният капитал, от който можеше да тегли, още не бе изчерпан.
— Давай тогава — промърмори той накрая. — От какво се нуждаеш, Хедър?
— Виж дали в болниците се е появило нещо — отвърна тя. — Нараняване с нож.
— По същото време?
— Да. Миналият понеделник или ден-два по-късно.
— Само в Лондон ли?