В стаята се усети как събраните Елохим сдържаха дъх и се напрегнаха. Диема прикова очи в тези на Кенеди. Момчето Ръш нямаше представа, но неверницата сигурно осъзнаваше, че вървят и се мъчат да запазят равновесие по тънка като острие на нож жица. Човек не говореше с децата на адамитите за Гинат Дания. Това бе едно от най-важните правила. В общество, което живееше на ръба на катастрофата, инстинктът за самосъхранение надделяваше над всички останали.
— Въпреки свободата на действие, която ти е дадена — промърмори Нахир меко, — трябва да внимаваш какво говориш.
Диема го погледна в очите, без да примигне. Беше напрегнат момент, с който трябваше да приключи бързо, все едно че минаваше по нагорещени въглища.
— Жената, Хедър Кенеди — каза тя, — и мъжът, Бенджамин Ръш, вече знаят за съществуването на Гинат Дания. Освен това знаят, че навремето е била тук. Необходимо е да им обясним тези неща, за да открием следите на Бер Лусим, което ти, Нахир, въпреки всичките си източници не успя да направиш.
— Имам нож — извика една жена от задните редици на Предвестниците. — И съвест. Кажи ми защо да не се възползвам и от двете.
Жената седеше точно зад Кенеди. Кенеди не се обърна към нея. Знаеше, че това е игра на Диема, и бе достатъчно разумна да не се меси в нея.
— Използвай ума си, сестро — студено отвърна Диема. — Не го пренебрегвай. Жената знае за Гинат Дания от години и Куутма пощади живота й. А още по-важното е, че Куутма одобри намесата й в този случай. Тя има благословията му — първата адамитка, която получава благословия. А ти имаш само желание нещата да си останат като в старите дни. Но те са мъртви. Ако се придържаш към тях сега, ти също ще умреш.
Не беше категорична заплаха. Трудно бе да се определи какво всъщност означаваха думите й. Предвестницата отвори уста, но я затвори, без да проговори. Лицето й се изчерви и тя наведе глава, за да го скрие.
— Гинат Дания — каза Диема на всички в стаята, — живата и вечна Гинат Дания, е далеч от това място и очите на адамитите. Но преди триста години Гинат Дания е била тук. В пещерите под хълма Гелерт и под самия Дунав. Това е мястото, където Хифела помоли да бъде отведен. Там е домът на Бер Лусим — в лабиринт от тунели и пещери, достатъчно големи да поберат един милион души. Идеалното място, ако искаш да се скриеш от адамитите. Но не и ако искаш да се скриеш от нас. Разполагаме с карти на града, датиращи от времето, когато е бил жив. Можем да организираме издирване, което ще ги върне обратно в ръцете ни.
— Мислех, че ръцете ви трябва да са празни — вметна Бен Ръш и сви рамене в престорено извинение, когато святите убийци се завъртяха и вторачиха в него. — Имам предвид, че за вас човешкият живот е нещо незначително, но нямате право да се убивате един друг. И вече не можете да се криете зад Тилмън. Какво следва от това? Да не би да сте поискали смяна на правилата? Вече имате право да ловувате и убивате и своите?
Диема пренебрегна саркастичния му тон. Думите му подхождаха отлично на целта й.
— Мозъкът на адамитите — обърна се тя с усмивка към Елохим, сякаш ги призоваваше да се посмеят на тъпотата на Ръш. — Виждате колко малко могат да осмислят адамитите дори когато поставиш отговора в ръцете им. Точно затова не трябва да се страхуваме от онова, което знаят. В крайна сметка, знанията им са кръгла нула.
— Аз обаче знам… — възрази Ръш, но здравата хватка на Кенеди върху ръката му го спря да изтърси нещо повече.
— Нямаме право да ловуваме — каза Диема, като отвори една от кутиите и бръкна в нея. — Правилата не се променят. Но когато сме изправени пред нова ситуация, прилагаме правилата по различен начин.
Показа им пушката със стрелички и им обясни как действа. Увери ги, че тя ще срази Предвестниците на Бер Лусим, без да ги убива. Но не спомена, че куршумите, убили Хифела, бяха изстреляни от нея, а не от Лио Тилмън, с което бе нарушила табуто. Ако Елохим узнаеха това, нямаше да я оставят жива.
59.
Бер Лусим тъгуваше сам в стаята си — монашеска килия, вградена в солиден гранит, без прозорец и с пролука в скалата, която служеше за врата.
Предвестниците го оставиха на спокойствие, осъзнали, че мъката му не е част от публичната личност на водача им, а излияние на душата му. Авра Шеколни прояви по-малко съчувствие. Дойде до вратата на килията и седна с гръб към стената, потропвайки ритмично със сребърните си пръстени по камъка.
След известно време Бер Лусим излезе при него.