Той бе едва ли не трогнат от ябълката. За разлика от гранатата с боя това беше обида, която Диема бе обмислила. Очевидно бе отишла да я купи отнякъде или поне си бе направила труда да я вземе от купата и да я запази за него. Този жест помогна на Ръш да възстанови нараненото си самочувствие след разпита.
— Значи фенерът е, за да виждам в тъмното — каза й той. — А ябълката е за когато огладнея. Какво да използвам за оръжие?
Диема прикова тъмните си очи в него.
— Ябълката трябва да ти напомня, че нямаш оръжие — отговори тя. — А че нямаш оръжие, трябва да ти напомня, че не си тук, за да се биеш. Ако решиш да се озовеш в боя, погледни ябълката и тя ще раздвижи паметта ти.
— И после?
— После отиваш и се криеш някъде, докато желанието ти за бой премине.
Обърна му гръб и Ръш видя как Кенеди проверява оръжието си, същото, което Диема бе носила по време на нападението в хотела. Но сега момичето разполагаше с едно от новите оръжия. Само Кенеди имаше обикновен пистолет и позволението на Диема да го използва, макар и при извънредни обстоятелства.
— За теб всичко е наред — промърмори Ръш.
Кенеди му се усмихна невесело.
— Ще се бием в пещера, Ръш — каза тя. — Срещу хора, които цял живот са живели в пещери и вероятно са разполагали с години да укрепят точно тази. Така че „всичко е наред“ не е съвсем точно.
Кенеди пъхна няколко резервни пълнителя в колана си, а пистолета — в кобура под якето си.
— Но Диема е права — добави тя.
— За какво? — попита Ръш.
— За битката. Не е твоя, нито моя. И нашият ред ще дойде скоро, но не мисля, че ще е днес. Затова и двамата трябва да стоим отзад и да ги оставим да си свършат работата.
— Защо тогава ти получи пистолет, а аз ябълка?
— Защото аз мога да стрелям, а ти не. Стой близо до мен.
— Защо? — изръмжа той. — За да продължиш да се отнасяш снизходително с мен?
— Защото ти си единственият, който няма да се изкуши да ми пререже гърлото в тъмното — отговори Кенеди. — Можем да се грижим един за друг.
Вратата вече беше отворена, тежката дървена рамка — дръпната настрани. Разкри се широк коридор, който се спускаше надолу под лек наклон. Първите няколко метра бяха застлани със сини плочки, които блестяха дори в сумрака на мазето. Отвъд тях се виждаше гол гранит.
Диема вдигна ръка — уговореният сигнал. Шестима Предвестници се хвърлиха в тъмното.
Тя им отпусна трийсет секунди, после сигнализира отново. Още няколко убийци се отделиха от групата и минаха през вратата.
Ръш застана настрани, за да ги наблюдава. Гледката го накара да настръхне, а когато се опита да преглътне, откри, че устата му е пресъхнала. Какво беше толкова страшно в тях? И защо сега бе по-уплашен, отколкото в стаята, когато беше заобиколен от тях, а те го гледаха, сякаш се опитваха да решат дали убийството му си струва чистенето на кръвта от пода. Може би виновни бяха очилата за нощно виждане, с които приличаха на въоръжени бухали. Не, осъзна Ръш, беше нещо друго.
Причината беше, че човек очаква доминиращите хищници в дадена екосистема да ловуват самостоятелно, а видът на тези убийци, движещи се във формация като отбор по синхронно плуване, сякаш нарушаваше някой физически закон.
Ръш беше част от последната вълна. От всяка страна го обграждаха Предвестници, а Диема тичаше точно пред него. Той очакваше стръмно спускане, отчасти заради ъгъла, в който бе отворът на тунела, но най-вече защото слизаха в пещера. Къщата обаче се намираше в подножието на хълма и след първите стотина метра коридорът се превърна в каменно стълбище, което водеше нагоре. На върха на стъпалата имаше широк пасаж с каменни колони по краищата. Многобройни сводести отвори водеха вън от него в четири посоки.
Диема и хората й не се забавиха, щом излязоха в по-обширното пространство. Бяха планирали подхода си, използвайки старите карти, и всеки екип бе научил маршрута си и не възнамеряваше да се отклонява от него освен в спешни случаи.
Групата, с която бе Ръш, влезе в третия отвор вляво и продължи напред през тесни тунели с толкова ниски тавани, че трябваше да свеждат глави, и огромни колонади като подземни катедрали. На всеки няколко метра пасажът се пресичаше от други. Някои се спускаха надолу, но повечето водеха нагоре към сърцето на тайния град, стотици метри над главите им и повече от километър встрани хоризонтално.
Поне не беше абсолютно тъмно. Тук-там в скалите имаше процепи, вероятно направени преди векове. Сива светлина проникваше през тях, вероятно от страничната част на хълма. Ръш се зачуди какво ли има в другия им край. Заешки дупки? Крайпътни светилища? Вероятно бяха само безвредни решетки, които минувачите смятаха за част от канализационната система на града. Светлината беше без значение за Елохим, екипирани с очила за нощно виждане, но Ръш се радваше на всеки процеп.