— Ако можеш да провериш и районните болници, ще е чудесно.
— От какво умря последният ти роб, Хедър?
— Сексуален екстаз, Ралф. Това довършва всички накрая.
Прентис въздъхна.
— Мисля, че мен ще ме довърши холестеролът — мрачно изсумтя той. — Ще видя какво мога да направя.
Другото леко обаждане бе до човек, когото Кенеди познаваше под името Джонатан Партридж. Той беше инженер, завършил Масачузетския технологичен институт. Освен това беше математик, който обича загадки, и бе помогнал на Кенеди в няколко случая с необикновената си интуиция. Но Партридж не си беше у дома. Единственото, което Кенеди успя да направи, бе да му остави съобщение, след като гласът на телефонния секретар, който напомняше на този на Маргарет Тачър, я покани да направи това.
След като затвори телефона, Изи влезе в стаята, ухилена дяволито, и си потупа часовника.
— Две минути и половина — похвали се тя. — При това отчитам от „Как те наричат, любовнико?“ до „О, господи! О, господи!“. Иска ми се мръсните разговори да бяха олимпийска дисциплина. Страната щеше да се гордее с мен.
Кенеди остави телефона си.
— Не ти ли плащат на минута? — попита тя.
— Да, разбира се.
— Значи колкото по-бързо докараш мъжа дотам, докъдето иска да стигне, толкова по-малко ти плащат.
Изи се метна на леглото и се сгуши в нея.
— Не е само за парите, бебчо. Аз съм професионалистка.
— Разбира се.
— И стандартите ми са много високи.
— Знам.
— Не би уважавала тореадор, който оставя бика да агонизира, вместо да го довърши.
— Да. Това би било нечовешко.
— Точно така. Или пък при бой с петли, ако оставиш петела…
— Може ли да приключим с животинските аналогии? — прекъсна я Кенеди.
Изи се търколи върху нея, яхна я и се ухили.
— Но не стигнах до мятащия се жребец.
Кенеди вдигна телефона като адвокат, представящ улика в съда.
— Работя — каза тя.
— Да бе — игриво поклати глава Изи. — Когато говоря по телефона, аз работя. А когато ти го правиш, просто караш други хора да работят за теб.
— Да, както ти караш другите хора да се празнят за теб — отвърна Кенеди.
Думите й прозвучаха много по-студено, отколкото бе възнамерявала.
— Е, това е името на играта, бебчо. — Изи опита отново да оправи настроението. — Искаш ли да ми помогнеш да подобря рекорда си?
Кенеди бе обзета от клаустрофобия, приклещена не от тежестта на Изи върху себе си (можеше да я понесе лесно, а и й се бе наслаждавала безброй пъти), а от поканата за интимност, каквато не желаеше в момента. Поколеба се. Езикът я засърбя да изплюе нещо ужасно обидно и унищожително.
Телефонът я спаси. Завибрира в ръката й и издаде звук като стършел, попаднал под стъкло. Тя сви рамене извинително, а Изи се смъкна от нея и се облегна назад.
— На това му се вика бързина — каза Кенеди, когато видя екранчето.
— Какво мога да направя за теб, бивша сержантке? — попита Джон Партридж.
Тя се поколеба пресилено.
— Ами… това е голяма услуга, Джон.
Изчака търпеливо за момент, за да види дали той ще я спре или окуражи.
— Давай, Хедър. Свенливостта не ти отива.
Това бе окуражаването, от което се нуждаеше. Разказа му набързо за случая, после заговори по същество.
— Ти работеше в „Суонзи“, нали, Джон?
— Отговарях за магистърската им програма по физика в продължение на три чудесни години. Преди торите, когато университетът все още получаваше субсидии. Защо питаш?
— Мислиш ли, че ще ти позволят да вземеш назаем микроскоп „Келвин“?
Партридж се засмя — кратко скептично излайване.
— Не взимането назаем е проблемът, бивша сержантке. Микроскопът е просто гигантски скенер на баркодове, към който е прикрепен компютър. Безсмислено е да вземеш „Кевин“, без да имаш оператор. А тези дами и господа са като светците на нова религия. Времето им за проучвания е запълнено шест месеца напред.
— Добре — каза тя. — Не вреди да попиташ.
— Не съм казал „не“ — прекъсна я Партридж. — Ще видя какво мога да направя. Но ще си умрат от смях, когато им кажа, че ще разследват взлом. Масовите убийства са им в стила.
— Благодаря ти много, Джон. Ти си ангел.
— Да, паднал ангел. Поздрави приятелката си от мен.
— Ще го направя — обеща Кенеди, после се поколеба за момент. — Как е Лио напоследък?