— Хей — каза той с разтреперан глас. — Хайде да не правим това. Кълна се, че няма да кажа на никого за теб. А и никой няма да ми повярва, ако го направя. Не е нужно да…
Диема въздъхна раздразнено, извади светкавично нож — един от онези зловещи сики — и го притисна в корема на Ръш.
— Ох, мамка му! — избъбри той.
С рязко движение тя преряза колана му и копчето на дюкяна. После отново го бутна на леглото. Срита обувките си и се съблече от кръста надолу. После, все още хванала ножа в ръка, се покатери върху Ръш. Лицето й беше сериозно, дори строго.
— Разполагаме с десет минути — каза тя. — Можеш ли да ме задоволиш за десет минути, Ръш?
— Мога ли…
— Защото ако не можеш, няма да нося отговорност за последиците. Но мога да гарантирам, че ще има много кръв.
Тя хвана члена му и го започна да го масажира енергично и не особено нежно. Когато стана достатъчно твърд, го вкара в себе си.
Това му напомни за „Гълъбарника“. Само дето когато Диема го наби във фермата, не се притесняваше за представянето си. Нужно му беше доста време да влезе в ритъм и един-два пъти едва не изгуби ерекцията си. Диема се тласкаше в него енергично, но по лицето й нямаше и следа от удоволствие.
Веднага щом Ръш свърши, тя се отдръпна от него и прибра ножа, после започна да се облича безмълвно.
— Беше ли… беше ли ти хубаво? — попита Ръш замаяно.
Диема изсумтя презрително.
— Не!
Той се повдигна няколко сантиметра, за да я погледне.
— Защо тогава го направихме?
Тя вдигна панталона си, обу обувките си и коленичи да завърже връзките.
— Защо? — настоя Ръш.
Страхуваше се от отговора, но наистина трябваше да знае.
Диема вече вървеше към вратата. Отвори я, но спря за миг на прага и го погледна.
— Защото не ти вярвам, че можеш да лъжеш — студено отвърна тя.
От тона на гласа й и погледа й човек би помислил, че Ръш току-що е прегазил кучето й, а не че са преживели истинска интимност.
Вратата се затвори с трясък зад гърба й.
Той се отпусна обратно на леглото и затвори очи, обзет от чувство за безпомощност и отчаяние.
Може би всеки осъден на смърт се чувства така след последната си богата вечеря.
Диема бе потисната от чувството, че времето изтича, макар образът в ума й да не приличаше на пясък, изтичащ през часовник. Виждаше запален фитил, устремен към взрива.
Намери Нахир седнал зад бюрото в командната стая, потънал в разговор с Куутма. Изчака до вратата да я забележат, готова да се оттегли, ако Куутма я пренебрегне, но той й махна да влезе.
— … наблюдение на данните от скенерите по летищата и границите — каза Нахир, когато тя влезе. — Но още не разполагаме с нищо. Проверяваме всички познати псевдоними на Бер Лусим, но разбира се, надали знаем всичките му самоличности. Откак затворихме летищата, започнаха проверки по всички главни пътища в града. Не можем да твърдим със сигурност, че сме го спрели, но съм убеден, че поне сме го забавили.
Куутма кимна.
— Разумни мерки — отбеляза той. — Диема, твоето мнение?
— Моето мнение? Не мисля, че можем да причиним някакви щети — отговори Диема.
Бавният й замислен глас загатваше за огромно количество неизречени думи.
— Какво би направила ти, което аз не съм свършил? — попита Нахир, понесъл обидата с ледено лице.
— Ако приемем, че си разположил Предвестници по крайните и началните гари в Келети и Нюгати…
— Разбира се.
— … и че наблюдаваш излитащите от частните летища самолети, тогава бих казала, че си направил всичко възможно да попречиш на Бер Лусим да напусне града.
— Благодаря ти.
— Така че това, което аз бих направила, Нахир, е да приема, че си се провалил, а после да положа всички усилия да открия къде отива Лусим.
Диема застана пред Нахир, който също се изправи, може би за да използва предимството на високия си ръст.
— Да положиш всички усилия — повтори той студено. — Това е безсмислена проповед, Диема Бейт Евром, а не съвет, който бих могъл да използвам.
— Тогава направи това — каза тя. — Събуди Лио Тилмън.
Нахир погледна от нея към Куутма и обратно. Поклати глава, но не в знак на отказ, а на объркване.
— Тилмън бе завербуван като убиец — напомни й той. — И ползата от него определено приключи.
— Нуждаем се от онова, което е в главата му. Той намери склада на Бер Лусим в Лондон. Видя документацията за оръжията и оборудването, които Лусим вече беше изпратил.