— Къде сме? — попита Диема Алус.
— Хе вутех — отговори жената кратко. — Тунелът.
Диема погледна Кенеди и Тилмън, но пренебрегна Ръш.
— Стигнахме до тунела „Линкълн“ — съобщи им тя. — Влизаме в Манхатън. Трябва да решим къде да отидем най-напред.
— Фабриката — промърмори Тилмън неясно. — В Бронкс. Там, където Лусим е преработил рицина. Искам да я видя.
— Тя вече е претърсена от хората ни — обади се Алус. — Няма да откриеш нищо, пропуснато от тях.
Той реши да не губи енергия, за да спори с нея, и Кенеди знаеше защо. Девойката все още отговаряше за операцията и важен беше нейният глас.
Диема каза нещо, което прозвуча само като една дума, на Алус, а тя заговори през рамо с Тария.
— Това е глупаво — каза Нахир с нисък свиреп глас. — Загуба на време. Всички други претърсват северния край на острова.
— Виждаш ли смисъл в това и ние да правим същото като останалите? — попита го Тилмън.
Диема каза нещо бързо на арамейски на Нахир и той замълча. Значи тя се доверяваше на инстинкта на Лио. Също като Кенеди. Всеки се нуждае от скала, за която да се хване по време на наводнение.
Нямаше какво да правят, докато минат през претовареното движение до Бронкс. Кенеди се приближи до Ръш, който все още бе потънал в мрачните си мисли, и сложи ръка на рамото му.
Той я погледна изморено.
— Държиш ли се? — попита го тя.
— Добре съм — отговори той и дори опита да се усмихне.
— Не мисля, че някой от нас е добре, Ръш. Но не си казал и дума, откак напуснахме Будапеща. Случи ли се нещо там?
— Много неща се случиха там.
— Вярно е — потвърди Кенеди. — Но ти се справи чудесно. Изправи се срещу опитен убиец и оживя, а това е едно на нула за нас. Няма да ти се наложи да го правиш отново, ако това те тревожи. Разберем ли къде Бер Лусим ще нанесе удара си, хората на Куутма ще се задействат, а не ние.
— Не е това — каза Ръш. — Аз…
Той затърси подходящите думи. Кенеди осъзна, че Нахир ги наблюдава от другата страна на тясното пространство, и се премести, за да блокира гледката му. Звукът от движението и тракането на дизеловия двигател на камионетката щяха да заглушат думите им.
— Какво? — попита тя.
— Диема има проблеми с хората си — отговори Ръш. — Мисля, че е заради мен.
Мисълта, че той може да се тревожи за момичето, въобще не бе хрумвала на Кенеди и тя се обърка.
— Какво? — попита тъпо.
— Заради нещо, което се случи в обезопасената къща. Мисля, че тя май е арестувана или нещо подобно. Онова лайно там, Нахир, й крещеше, а после страшният плешив тип заговори и каза, че щял да издаде присъда.
— Каква присъда? Имаш ли представа?
Той поклати глава.
— Ще ми се да не бях идвал тук — промърмори той тъжно. — Не помогнах с абсолютно нищо. Не знам защо си въобразявах, че мога да помогна. Само прецаках нещата.
— Не си експерт в това, което правим в момента — нежно го утеши Кенеди. — Нито пък аз.
Той прикова очи в нейните.
— Хедър, аз не съм експерт в нито едно отношение.
Тя извади преписа от книгата на Толър и му го подаде.
— Не е вярно — възрази тя. — Ние с теб сме детективи, Бен. И затова те имат нужда от нас.
Камионетката най-после спря и Тария отключи и отвори задните врати отвътре. Излязоха на слънце за първи път от два часа. Тария и Алус помогнаха на Тилмън да слезе с изненадваща нежност и внимание.
Кенеди си напомни, че със същата лекота щяха да прережат гърлото му, ако получеха заповед. Човек трябваше да е нащрек с тези типове.
С всекиго от тях.
Фабриката представляваше само вехта черупка. Повечето й прозорци бяха разбити или заковани с дъски, а стените — украсени с графити. Издигаше се на напукана и начупена от плевели асфалтирана площ. По первазите на високите прозорци се виждаха гълъбови гнезда, а по стените — дупки с изпадали тухли. Видяха голям надпис, омазан от птичи курешки. Думите „Желязо и стомана Парнас“ бяха изписани на фона на планина като в логото на „Парамаунт“.
Отвъд увисналата телена ограда водите на река Харлем се плискаха в бетонен кей, на който стоеше древно канапе, мухлясало и миризливо. До него се виждаше купчина празни бирени бутилки и кутии с логото на „Макдоналдс“. По-далеч назад, доминиращи над всичко, се издигаха небостъргачите на Манхатън — страната на млякото и меда, точно от другата страна на реката.