Тилмън повдигна вежди, озадачен от сравнението.
— Имаш предвид, че е ценно, защото е рядко?
— Писна ми да ме наричат „момче“ — намеси се Ръш. — Просто реших, че трябва да го знаете.
— Искам да се кача на покрива — каза Тилмън. — Да огледам оттам. Ако вече си се успокоил, бих се радвал на помощта ти. Тук има ли стълби?
Оказа се, че има, и с помощта на Нахир и Ръш Тилмън успя да ги изкатери.
Стоманена врата, увиснала накриво на пантите, водеше към тесен коридор, над който се издигаше покривът. Прескочиха нисък парапет и ято гълъби отлетя, когато Ръш бутна вратата.
Излязоха навън и под краката им захрущя чакъл. Бронкс се простираше пред тях, навлякъл красивата вечер като дреха — изрязан сутиен или нещо подобно, евтино и съблазнително. Складовете и фабриките наблизо отстъпваха на улици с ниски постройки и залепени една до друга къщи на север и изток.
Хиляди тераси, издигащи се стъпаловидно като амфитеатър.
Хиляди места за луд, който да седне и наблюдава залеза на слънцето, докато разпръсва отровните си конфети.
Нахир и Тилмън започнаха да обсъждат скоростта на вятъра и височината. Ръш ги остави, убеден, че не се нуждаят от него и няма да усетят липсата му.
Той слезе обратно долу в голямото помещение с варелите. Намери място, осветено от слънцето през дупка в покрива, и седна да прочете книгата на Толър за последен път.
Диема остави Кенеди да шофира, защото се доверяваше на своите инстинкти и внимание повече, отколкото на чуждите. Но започна да осъзнава безнадеждността на задачата още преди да бяха изминали и километър. Възможните места за въздушно разпръскване на рицина бяха безброй, а и ако не видеха Бер Лусим да зяпа през прозореца или да се разхожда по някой покрив, нищо не отличаваше едно място от друго.
Колкото по-високо, толкова по-добре. Посоката на вятъра беше важна. Претърсваха огромен конус от триизмерно пространство, като северният край на Манхатън бе основата, а те обикаляха по земята.
Само дето Кенеди не правеше това. Тя спря камионетката и се загледа на юг. Диема проследи погледа й. Бяха стигнали до кръстовището с 225-а улица. Пред тях се намираше магистрала 9, а отсечка повдигнати влакови релси се издигаше над улицата като крепостен вал. Отзад имаше още фабрики, складове, празни дворове и бараки, а тук-там — редица магазини с толкова мръсни прозорци, че отдалеч не се виждаше какво продаваха.
Но на юг от тях, отвъд блестящата арка на моста „Хенри Хъдсън“, се разтваряше Бродуей.
— Какво става? — попита Диема. — Защо спря?
— Сетих се за един стар виц — отговори Кенеди. — Когато купуваш недвижим имот, кои са трите най-важни неща, които трябва да имаш предвид?
— Нямам представа. Моля те, подкарай колата.
— Разположение. Разположение. Разположение.
Кенеди се завъртя към Диема, която внезапно осъзна смисъла на думите й.
— Фабриката на Бер Лусим — промърмори тя.
— Точно така. Защо тук? Предполагаме, че не е искал да транспортира отровата надалеч. Всеки път, когато я е местил, е рискувал да го спрат и заловят. Затова е искал да е наблизо. Но чак толкова близо? Имам предвид, долу е Гинат Дания, нали? На по-малко от километър на юг от нас?
Диема не отговори.
— О, за бога! — избухна Кенеди. — Просто кимни!
Бавно, настръхнала от суеверен страх, Диема поклати глава.
— Значи е бил в радиуса на граничните ви патрули. Няма начин да не наблюдавате собствения си праг. Бер Лусим е прекалено наблизо и е прекалено видим.
— Вероятно ласкае самочувствието си, като си играе с нас.
Кенеди затропа с пръсти по волана и се замисли.
— Може би. Но такъв ли беше като Предвестник? Обичаше да се фука или да си свърши работата?
— Най-вече си вършеше работата — призна Диема.
— Значи пропускаме нещо. Така трябва да е. В противен случай…
Телефонът на Диема звънна и макар неверницата да изглеждаше готова да продължи разговора, тя я смълча с повдигане на ръка. Този тон означаваше Куутма. А ако Куутма й се обаждаше, значи имаше да й каже нещо важно.