Той застана нерешително до ръба на ямата. Това беше абсурдно. Ако там имаше нещо, човек, който си знае работата, вече щеше да го е намерил.
Слънцето се скри зад облак, лъчът изчезна и въображаемата врата се изпари заедно с него. Ръш се извърна. Но в последния момент преди да излезе от стаята, си припомни думите на Диема в „Гълъбарника“.
„Не и ти, момче. Ти не си част от плана.“
Майната й.
Ръш се хвърли енергично в ямата и се приземи тежко, като оплиска всичко наоколо с воняща кал. Едва не падна, но успя да се задържи за стената.
С бебешки стъпки, уплашен от това, което газеше и дишаше, той прекоси ямата до мястото, където бе видял сянката. Нямаше нищо. Нито следа от панта или дръжка, нито от процепи в стената, където да започва врата. Но пък мазната кал, оплискала всичко, бе замаскирала стената чудесно.
Но тук калта беше по-дебел слой, отколкото по другите части на стената. Потискайки тръпка на отвращение, Ръш заби пръсти в гъстата кал. Прокара ги от дясно наляво, после обратно. Търсеше процеп в стената. Не откри нищо такова.
Но имаше нещо друго. На височината на гърдите си откри повдигната точка, кръгла и около три сантиметра в диаметър. Розетка или глава на нит. Ръш почисти гадната кал от нея и откри кръгла плочка от стар очукан метал. Беше поставена на ос, за да може да се плъзга настрани. Ръш го направи.
— Мамка му — прошепна той.
Гледаше право в ключалка.
Кенеди слезе от камионетката и тръгна към ъгъла на улицата. Разговорът на Диема с Куутма май нямаше да приключи скоро, а тъй като си бъбреха на своя език, беше безсмислено да подслушва.
На магистралата движението бе оживено, но никъде не се виждаха пешеходци. Ъгловият магазин навремето очевидно е бил видеотека, но сега беше празен. На витрината му имаше плакати за филми отпреди няколко години. „Зодиак“, „300“. Друг плакат предлагаше два филма под наем плюс пуканки и голяма бутилка кола за 12,99. Под него лежеше мъртво врабче.
Оставаха два часа и няколко минути, а те се мотаеха безцелно. Но Кенеди не се сещаше какво друго биха могли да вършат. В игра на криеница в огромен град криещият се има страхотни предимства пред този, който го търси.
Но тя беше права за мястото. Знаеше, че тук има нещо, убедена бе в това. Бер Лусим бе преработил отровата си на място, което увеличаваше неимоверно рисковете за самия него. Защо майстор стратег би постъпил така глупаво?
Може би отговорът беше съвсем банален. Може би, преди да стане Предвестник, Бер Лусим бе патрулирал по тези улици. Може би тогава бе намерил старата фабрика и я беше запомнил. Само дето тогава още е бил нормален и не е планирал масово убийство.
Добре, да предположим нещо различно. Избрал е мястото по-късно. Търсел е определени предимства и това тук е имало такива. Каквито и да бяха те, са си стрували риска да изпрати очебийните си яркочервени камиони тук два пъти сам и да дойде лично, на безумно кратко разстояние от родната си земя, където бе издирван.
Два пъти. Камионите бяха идвали тук два пъти. А отровата беше втората пратка, а не първата. Но в такъв случай…
Диема застана до рамото й, без да издаде звук, и я стресна.
— Мамка му! — изруга Кенеди.
Момичето не губи време с извинения.
— Открили са каква е била първата пратка.
— Говори.
— Обикновен експлозив. Десет хиляди тона октонитрокубан22 и пет килограма ацетонов пероксид.
Кенеди се замисли за количествата.
— Пероксидът е запалителното съединение?
Диема кимна.
— И за какъв взрив говорим? Няма да е достатъчно силен, за да убие милион души, нали?
— Достатъчно силен, за да срине сградите между две пресечки. В зависимост от това къде го разположиш, можеш да причиниш десет-двайсет хиляди смъртни случая.
Очевидно момичето искаше да се върнат в камионетката. То се завъртя натам и погледна Кенеди очаквателно, но тя се опитваше да си припомни по-раншната си мисъл за камионите. Мозайката се бе подредила и експлозивът беше парченцето, което липсваше досега.