Имаше седем дървени стъпала, опасно хлъзгави, тъй като бяха изцапани с мазната кал от ямата. После краката на Ръш стъпиха на мръсен, но сух цимент.
Над главата му се чу изщракване, последвано от проблясването на луминесцентни лампи. Той примигна и закри очи, когато тъмнината около него внезапно засия по-ярко от слънцето.
Стоеше в широка стая с нисък таван, укрепен с груби дървени греди. Навсякъде около него имаше огромни чували с тор, които се издигаха чак до тавана. Изглеждаха напълно еднакви и на всеки бе написано: „Експлозив C8(NO2)8“.
В далечния край на стаята върху дървена маса стоеше лаптоп. Два дълги кабела го свързваха с модернистична скулптура, състояща се от купчина стоманени пръчки и няколко десетки дебели пакета, увити в пергаментова хартия.
Въпреки кошмарното състояние на стъпалата подът бе сравнително чист. Метла бе подпряна на чувалите с експлозив, а след като забеляза това, Ръш видя и други следи от домакинство: чайник и кутия с мляко, оставени върху сандък, чифт тонколони с айпод между тях, лампа за четене на масата и отворена до нея книга.
Бер Лусим очакваше края на света в домашни удобства.
Той застана до Ръш, сложи ръка на рамото му и го насочи към масата. Спомняйки си какво бяха направили ръцете му преди малко, Ръш потръпна и се отдръпна бързо, после се завъртя с лице към Предвестника.
Бер Лусим го наблюдаваше с интерес.
— Слушай — започна Ръш, — не… не знам какво искаш от мен. Дори не би трябвало да съм тук.
— Да — възрази Бер Лусим. — Би трябвало да си тук. Разбира се, че трябва. Нямаше избор. Моля те, седни. Няма да те нараня.
— Добре съм си тук — отвърна Ръш.
Бер Лусим кимна.
— Хубаво.
Мина покрай Ръш и взе книгата, която лежеше на масата. Повдигна я към младежа, което означаваше, че той трябва да потисне страха си и да пристъпи към него.
Книгата беше много стара, ъглите й — пречупени и изтрити, а обложката й имаше вид, сякаш някой я бе изпуснал във ваната. На корицата с прости неравни букви бяха изписани думите: „Тръба, възвестяваща правосъдие“.
— Познато ли ти е това? — попита Бер Лусим.
Ръш се зачуди дали да излъже, но само за миг. Защо иначе би дошъл тук?
— Да.
Бер Лусим се усмихна топло, сякаш бе изтръгнал признание, което щеше да е добро за душата на Ръш.
— Искам да ти благодаря — каза той.
Тонът му — сериозен и дружелюбен — разтърси и уплаши Ръш. Той не отговори, а се вторачи в другия мъж, който прелисти страниците и му подаде книгата. Ръш я взе и видя, че е обърната на последната страница. Вековната хартия, суха и крехка, изшумоля между пръстите му.
— Този параграф ме затрудни — каза Бер Лусим. — Особено когато Толър казва, че синът и духът ще присъстват, щом краят настъпи. Това звучеше като безсмислена литургия на римската църква. Имам предвид разделянето на Господ на три, сякаш е парче хляб.
— Той е парче хляб — каза Ръш. — Още ли не си схванал цялата тази история с причастието?
Той чу собствения си глас и му се зачуди. Дали искаше Бер Лусим да потроши ръцете и краката му? Или дрънкаше смело заради по-раншното обещание, че няма да бъде наранен? Но пък Бер Лусим не реагира на наглия му тон или дори не го чу.
— Господ е едно — каза той. — Само глупаците отричат това. Така че това позоваване на сина и духа винаги ни се е струвало — на мен и Авра — доста странно. Дори загадъчно. Но времето и провидението изясняват всичко. Знаеш ли какво означава името ти?
— Ти вече спомена, че означавало „син на“.
Бер Лусим кимна.
— Да. Точно така. Но сега имах предвид фамилията ти. Ръш — продължи той, без да изчака отговора на младежа. — Отговаря на староеврейската дума, която означава дух. Ти си синът, Бен Ръш, а също така си и духът. Господ казал на Йохан Толър, че ще дойдеш, а Йохан Толър го каза на мен. По този начин той ме уверява, че всичко е наред. Че това, което върша, е правилно. Между другото, чувам дишането ви.
При последните си думи той повиши глас и погледна над рамото на Ръш към стълбите.
— Присъединете се към нас, моля — каза той. — Няма смисъл да се криете там. А и вече не остана време за нищо, което би могло да промени плановете ми. Макар че, разбира се, ще ви убия, ако се опитате.
Въпреки думите на Бер Лусим Кенеди беше почти сигурна, че не дишането им ги бе издало.