Тя бе открила, че оръжието на Тилмън — модифицирана берета — има различен предпазител от нейния пистолет, и бе избрала момент, когато Бер Лусим говореше, за да го свали. Изщракването беше съвсем тихо и Хедър мислеше, че е било прикрито от звука на гласа на Лусим, но нещо в начина, по който той замълча незабавно след него, й показа, че ги е разкрил по нейна вина.
После той ги покани да се присъединят към него и не остана съмнение. Кенеди направи знак на Диема, като сключи ръце, а после ги раздели. Да се разделим, за да му предоставим две мишени. Диема кимна.
Слязоха по стълбите. Диема вървеше отпред, а Кенеди — малко зад нея. Бер Лусим ги наблюдаваше внимателно.
— Показвах евангелието на приятеля ви — каза им той. — Много забавно. Никога не съм се смятал за проповедник. Няма да е лошо да пуснете оръжията, за да не би да се съблазните да ги употребите.
— В стая с експлозиви? — извика Кенеди. — Това би било доста глупаво, нали?
Бер Лусим погледна купчините с чували около тях.
— Не можеш да взривиш октонитрокубан с куршум — каза той. — А запалителят е зад мен, на масата. Но пък ще стреляте през господин Ръш, който надали ще ви благодари за това. А и в ъгъла има голям брой пластмасови кофи, пълни с изключително силна отрова на гранули. Рицин. Ако пробиете някоя от тях, въздухът ще се изпълни с отровен прах. Разбира се, експлозията ще ви убие дълго преди отровата да заработи, така че няма значение кое от двете ще е.
— Защо сме още живи? — попита Диема. — Да не си загубил вкуса си към убийствата, Бер Лусим?
Тя се отдалечаваше от Кенеди и така затрудняваше Предвестника да ги държи под око едновременно. Той вдигна ръка, за да ги спре.
— Достатъчно. А сега ще отговоря на въпроса ти. Каня се да убия един милион души, което не води до заключението, че съм загубил вкус към убийствата. Но това е по-скоро пожертвование, отколкото убийство. Религиозен ритуал. Смъртта на отделен човек… тук, на това място, по това време… намирисва на неблагочестие. Но ще го направя, освен ако не останете по местата си и не пуснете оръжията. Радвам се, че всички вие ще чакате с мен върховния момент, но знам какво таите в сърцата си и няма да го допусна.
— Все още има време да спреш това — каза Кенеди.
Тя знаеше, че Диема щеше да се прицели и стреля много по-бързо и точно от нея, затова реши да отклони вниманието му.
— Прекалено много хора загинаха вече.
Бер Лусим я погледна, но бързо върна очи върху Диема. Очевидно бе пресметнал добре опасността.
— Всеки, който е живял някога, е умрял — каза той. — С изключение на малкото хора, които живеят сега. Но днес всичко ще се промени.
— Заради няколко реда в тристагодишна книга? — попита Кенеди. — Не го разбирам.
— Не е нужно да разбираш. И този абсурден танц трябва да спре веднага. Застанете мирно. Пуснете оръжията до краката си. Не искам да проливам кръвта ви тук. Не го смятам за необходимо. Но няма да се поколебая, ако ме принудите.
Кенеди спря на място.
— Добре — каза тя. — Печелиш.
Завъртя пистолета си и го насочи в тавана, после се наведе бавно, за да го остави на земята.
Диема избра момента и стреля.
68.
Също както в битката до ямата. Ръш не успя да отграничи причина от резултат.
Видя ръката на Диема да помръдва и чу три изстрела, толкова шумни, че възприе звука като физически удар.
После нещо излетя от ръката й, а тя самата бе отхвърлена назад към стената.
Стори му се, че звукът идва от всички посоки в тясното пространство, и едва по-късно разбра, че Диема въобще не е стреляла. И трите изстрела бяха дадени от Бер Лусим.
В момента, когато осъзна това, всичко бе свършило. Диема се плъзна по стената към пода, а Бер Лусим насочи пистолета си към Кенеди, която замръзна на мястото си, протегнала ръка към оръжието си.
— Недей — посъветва я той.
Диема въздъхна тежко. Лежеше на циментовия под и притискаше страната си. Между пръстите й течеше кръв, а по крачола на джинсите й се разпростря червено петно. Поне два от куршумите на Бер Лусим я бяха уцелили.
Не, и трите, загря Ръш. Пистолетът на Диема лежеше на около три метра от нея, а дулото му бе зловещо изкривено.
— Иска ми се да не се беше наложило — каза Бер Лусим. — Но поне си още жива. За съжаление това е последната любезност, която мога да ти окажа.