— Правим това, което трябва да направим.
— Не — възрази Тилмън леко завалено. — Правите каквото знаете да правите. Не променяте репертоара си дори когато виждате, че не ви върши работа.
— Досега ни е вършил работа — отвърна Куутма.
Тилмън се засмя отново.
— Тогава защо въобще съществуваш? Ако ви вършеше работа, ако въобще някога е вършил работа, нямаше да има нужда от теб. Хиляди години, прекарани в убийства, и всеки път, щом приключите с една операция, трябва да започнете отново. Стотици Елохим слухтят из целия свят, опитвайки се да проследят шепота на седем милиарда гласа. Разбира се, че ще се провалите.
— Да не твърдиш, че има по-добър начин? — саркастично попита Куутма.
— Да.
— Научи ме, учителю Тилмън.
— Ами като начало — каза Тилмън — не потулвайте историята. Изкрещете я. Наводнете света със слухове за Племето на Юда и Гинат Дания. Разкажете на всички за святата книга и загубеното евангелие. Кажете им, че ако го прочетат, бледи мъже с кървави сълзи ще ги намерят и убият с ножове, които са виждани за последен път преди двайсет века. Разкажете им за красивите жени, които ще спят с тях, а после ще изчезнат, оставяйки ги да полудеят, докато ги търсят. Разкажете им за подземния град и всичко останало.
— Защо? — попита Куутма озадачен. — Защо да правим всички тези неща?
— Защото светът е пълен с лъжи — отговори Тилмън. — Прелива от тях. Когато историята ви излезе навън, ще прилича на поредната лъжа. Ще се говори за нея около час, а после ще затихне и всички ще се насочат към следващата интересна история. „Все още се опитваш да продадеш ония дивотии с Племето на Юда? Сериозно ли? Нова книга твърди, че Исус е бил жена!“ Ето от какво се нуждаете, Куутма. От познатото усещане „бил съм там, чувал съм го вече“. А е толкова лесно. Единственото, което трябва да направите, е да погледнете натам, накъдето гледат всички други, да се загубите в тълпата. А вместо това вие плувате срещу течението през цялото време. И не само ви е по-трудно, но и всеки път, щом направите нещо, създавате нова пътека, която някой би могъл да проследи.
Речта очевидно изчерпи силите на Тилмън. Той отпусна глава на гърдите си и затвори очи.
Куутма се изправи и след моментно колебание се отдалечи.
— Позволи ми да поговоря с нея за последен път — каза Тилмън.
Куутма се закова на място.
— Защо?
— За да се сбогувам.
— Тя не се нуждае от сбогуване с теб. Примирила се е със смъртта ти.
Тилмън махна изнурено с ръка.
— Щом така казваш. Знам, че не можете да лъжете.
Не, помисли си Куутма, вторачен в ранения мъж, не можем.
Но можем да залъгваме самите себе си.
70.
Полетът до Лондон беше погребален. А фактът, че се намираха в първа класа, го правеше и нереален.
Всеки път, когато Ръш казваше нещо, Кенеди отговаряше едносрично. И той не я обвиняваше, защото всичките му думи бяха идиотски. Маловажни дрънканици. Отчаяни отклонения, за да се отдалечат от темата, която не искаха да обсъждат.
Защо им позволихме да му направят това?
Защо не го направиха на мен?
Стюардесата дойде и им предложи шампанско. Кенеди дори не я чу. Ръш поклати глава отрицателно.
— Добре сме — излъга той. — Благодаря.
71.
Кенеди не звънна, за да предупреди Изи, че се прибира. Истината бе, че се страхуваше. На този етап се плашеше от думите повече от всичко, защото първото, което направи, когато най-после се приземиха на „Хийтроу“, бе да прочете съобщенията, изпращани от Изи цяла седмица.
Никога не беше имала желание да стане археолог, но познаваше археолози. И това тук й приличаше на археология. Изравяне на следи от изчезнал начин на живот.
Тонът на Изи преминаваше от бъбрив към горчив и накрая — прощален.
А в мрачните дни — вторник, сряда и днес — нямаше никакви съобщения, никакви.
Тя взе влака до Лестър. Нямаше доверие в шофьорските си способности в момента. Такси я отведе от гарата до Найтън. Шофьорът дрънка нещо през цялото време, но тя не чу и дума.
Помоли го да почака. Може би въобще нямаше да се забави.
Каролин отвори при третото позвъняване. Изненада се да види Кенеди и ако се съдеше по стиснатите й устни, изненадата не бе от приятните.
— Здравей, Хедър.