— Здравей, Каролин — отвърна Кенеди, замисли се за момент и реши да пренебрегне любезностите. — Тук ли е Изи? Бих… бих искала да поговоря с нея. Само за минута.
Каролин кимна и се оттегли. Кенеди остана пред прага в лекия летен дъждец и се заслуша в отдалечаващите се стъпки.
Не чу приближаването на Изи, защото приятелката й бе по чорапи. Просто внезапно се появи пред нея. Вратата се отвори широко и Изи се хвърли в прегръдката на Кенеди и я зацелува свирепо, сякаш искаше да я насини.
Останаха така дълго време. Каролин дойде в коридора зад тях и ги загледа с ледено мълчание като жената на Лот, втренчена назад към градовете в равнината. После отново изчезна.
— Провалих се — каза Кенеди, когато Изи най-после освободи устата й. — Но те обичам, Из. Не мога да си представя, че ще изчезнеш от живота ми. Ако ми дадеш още един шанс, никога вече няма да те отблъсна.
— Знаех си — промърмори Изи в ухото й.
— Какво знаеше?
— Че ако удържа достатъчно дълго, ще намериш начин да си повярваш, че ти си виновна, задето изчуках онова хлапе. Ти си гений, бебчо. И затова се нуждая от теб.
Целунаха се отново, но Изи се отдръпна от прегръдката и се вторачи в улицата.
— Таксито теб ли чака?
— А, да — отвърна Кенеди.
— Слава богу. Да вървим.
72.
Червеният цвят на очите бе даденост. Начин да кажеш нещо, което трябва да бъде изречено.
Но имаше проблем с черния цвят, реши Диема.
И двете жени имаха толкова гъсти и лъскави коси, че тя не можеше да предаде богатството и красотата им с техниките, които познаваше.
Частичното решение на проблема бе да ги нарисува в стилизирана форма. Косата абсолютно черна с бели линии за кичурите, мускулите в сиво върху идеално белия фон на кожата.
— Трябва да се раздвижа — изстена Алус. — Носът ме сърби.
— Той вероятно не е в картината — промърмори Тария. — Платното не е толкова голямо.
Когато Диема най-после им позволи да видят картината, двете бяха озадачени.
— Прилича на нещо, нарисувано от дете — отбеляза Тария. — Но пък… въздейства. Както когато всички разбират, че преувеличаваш, докато разказваш, но виждат истината под преувеличението. Нещо такова, но на картина.
Диема се изчерви.
— Във външния свят наричат тези рисунки карикатури.
— Двегодишният ми син рисува така — каза Алус. — Мислиш ли, че мога да нарека драсканиците му „карикатура“ и да ги продам?
Диема можеше да се обиди, но се засмя и пропусна хапливата забележка покрай ушите си. Все още бе впечатлена, че се бяха съгласили да й позират, и внимаваше да не направи нещо, което да ги накара да си променят мнението. Не само получи възможността да ги нарисува, което й се искаше още откак ги видя за първи път, но те бяха и единственият й източник на новини от баща й.
Сега заговориха за него, докато тя приготвяше закуска от хляб и маслини за двата си модела, които се обличаха в ъгъла на студиото. Помещението беше изключително просторно. Тук, в дъното на Гинат Дания, мястото не беше проблем.
— Сега се оплаква заради липсата на прозорци — каза Алус. — Защо не можел да има прозорци? Полудявал заради липсата на гледка. Намира се сто и петдесет метра под земята, а иска гледка. А пък Куутма, вместо да му каже да си набута гледката в задника, го пита: „Каква гледка бихте искали, господин Тилмън? Какво искате да гледате?“. А Лио отговаря: „Не знам. Може би езеро или нещо такова“. И следващия път, когато влизам вътре, Куутма е уредил предаване на живо от езерото Мичиган. И знаеш ли какво казва Лио?
— Казва: „Няма звук!“ — намеси се Тария, изпреварвайки Алус. — Водата му харесвала, но не изглеждала истинска без звука. Затова Куутма се обръща и казва на Алус…
— „Обади се в Мичиган. Накарай ги да сложат микрофон.“
Двете жени се изсмяха гръмогласно. Това беше една от любимите им истории за Тилмън — от онези, в които той вършеше нещо абсурдно, възмутително или необяснимо, сякаш бе разглезеното им домашно животинче с екзотични нужди и невротични, трудни за поддръжка навици.
Диема знаеше, че в Гинат Дания гледат на Тилмън по особен начин. Той беше затворникът в кулата, заловеното чудовище, трофеят, който Куутма бе донесъл, след като бе унищожил Бер Лусим и спасил града. Нещо повече, той беше бившият враг, принуден да работи за племето, макар това да разбива гордото му сърце.