Тилмън беше гениалният адамитски тактик, който навремето бе намерил Гинат Дания и бе принудил племето да се мести. Но сега мненията му, изтръгнати с безмилостните разпити на Куутма, служеха на племето. Те бяха променили основната дейност на Елохим от прикритие към разпространяване на дезинформация.
Беше нова ера, а Лио Тилмън бе ценен източник.
Елохим знаеха и че той е заложник за доброто поведение на неверницата, Хедър Кенеди, и убиеца на Бер Лусим, Бенджамин Ръш. Тези двамата бяха спасили града в най-тежкия му момент и затова им бе позволено да изживеят живота си във външния свят като акт на върховно милосърдие от страна на Куутма. Единственото условие беше пълно и вечно мълчание. Ако изречаха и дума за онова, което бяха направили и видели, Тилмън веднага щеше да умре.
— С течение на времето — каза Куутма на Диема — ще променим това. Малко по малко. Ще кажем, че светлината на истината и силата на думите могат да пробият дори най-плътната тъмнина у човек като Лио Тилмън. Ще кажем, че той работи за нас доброволно, тъй като вижда стойността на онова, което изгражда, и предишните си грешки. Ще кажем, че иска да бъде запомнен с добро, а не с лошо, и се надява да намери изкупление, като служи на нещо по-велико от себе си.
Диема разбираше тази стратегия, но нямаше търпение да я види изпълнена. Куутма се бавеше и изглеждаше доволен да отлага решението от месец за месец, докато проучваше общественото мнение.
— Кога мога да го видя? — питаше тя при всеки доклад за напредъка на баща си.
— Скоро — отговаряше Куутма всеки път.
Но не още. Фактът, че Тилмън бе външен баща, а детето му все още живееше в града, беше най-проблематичният и скандален аспект от присъствието му тук. Ами ако научеше за съществуването на детето си? Ами ако се опиташе да получи право на достъп до дъщеря си или родителски права? Ами ако детето случайно се сблъскаше с него?
Затова — не още. Сега племето разсъждаваше върху неща, които навремето бяха анатема. Но все още имаше граници, които не можеха да бъдат прекосени.
Диема му пишеше писма, макар че винаги бе изпитвала затруднения с думите. После, след като чу от Алус и Тария историята за прозорците, тя започна да му изпраща картини. Въображаеми пейзажи. Гори и поля, пустини, планини. И огромно езеро, което се простираше до хоризонта, изпъстрено с малки островчета. Понякога сънуваше как двамата се разхождат там и си говорят за миналото, което вече не може да ги нарани, а брегът на езерото се превръща в мост, който ги отвежда у дома.