— Доктор Лиополд ще потвърди ли това?
Възрастната жена се засмя развеселено, негодуващо и учудено, но и леко нервно.
— Доктор Лиополд претърпя масивен инсулт. Не може дори да говори. Но аз не съм изправена пред съда. За охраната е отговорен директорът.
— Разбира се — съгласи се Кенеди. — Никой не е изправен пред съда. Просто бях помолена да предам и доклад за ефикасността на персонала в допълнение към разследването на случая. Исках да съм справедлива с вас. Така че започвайте да говорите.
— Това е абсурдно — възнегодува Парминтър.
Кенеди сви рамене съчувствено.
— Знам.
— Имахме няколко опита за влизане с взлом — каза Парминтър. — Всичките се случиха преди около седем месеца.
— Само опити?
— Да.
— Никакви загуби или щети?
— Не. Но осъзнахме, че охраната ни не е най-добрата възможна. Предишната година бях на курс, където ни обучаваха как да предпазваме много дребните и ценни предмети. Посочих на доктор Лиополд, че някои музеи и архиви използват двойно сляпа система за съхранение. Когато даден предмет трябва да бъде занесен от склада до друга част на сградата, трябва първо да се попълни формуляр за изискване. Помощниците използват шифъра на предмета, за да се снабдят с физически адрес от компютъра, и кашонът се вади от купчината запечатан. Уредникът, изискал кашона, знае какво има в него, но не и къде се намира. Помощникът знае къде се намира, но не и какво има в него.
— И ефектът е…
— … че целенасочената кражба става невъзможна. Нашата система обаче зависи от физически бариери и спирачки. И това е чудесно, докато някой не осъзнае как да се справи с тях. А когато го направи, знае къде точно да търси. Е, с изключение на книгите, разбира се.
— Книгите?
— Наследството от старата Британска библиотека. Стая 37 е пълна с тях, нали?
Интересът на Кенеди се засили въпреки отегчителното дрънкане на жената. Гасан й бе споменал, че Британската библиотека и Британският музей навремето са се помещавали на едно и също място. Тогава тя се бе зачудила откъде ли се бе появил този случаен факт.
— Защо? — попита тя. — Какво прави книгите различни?
— Ами нямаме наличен каталог за тях — отвърна Парминтър, сякаш заявяваше нещо очевидно. — Каталогът и всички шифри за достъп отидоха в новата библиотека на улица „Юстън“. Ако те искат да намерят определена книга, трябва да ни дадат физическото й местоположение — стая, рафт, място, номер на кашона. Единствената алтернатива е да претърсваш всеки кашон, докато намериш книгата — усмихна се по-възрастната жена. — Каква ирония.
— Така ли? — попита Кенеди. — Защо?
— Липсата на физически адрес означава, че сме достигнали ниво на охрана за тези книги, надминаващо всичко, с което разполагаме за останалите предмети. А все пак книгите, поне онези, които останаха при нас след преместването, са най-малко ценната част от колекцията.
— Не съм убедена, че това е точно ирония — отвърна Кенеди, — но ви разбирам. Госпожице Парминтър, какво според вас е искал крадецът?
— Всичко, до което може да се добере.
Отговорът звучеше нахално, но бе изречен категорично.
— Какво? Не мислите, че е имал план? Определена цел?
— Не, не мисля.
— Защо?
Парминтър се ухили презрително.
— Да кажем, че ако е имал план, а се е озовал в онова крило и онази стая, сигурно се е объркал.
Тя се надигна, без да попита Кенеди дали разпитът е приключил, и се отправи към вратата.
— Щеше да извади повече късмет, ако бе преровил боклука ни — добави през рамо.
Преди Кенеди да се заеме с втория разпит, звънна Изи. Все още беше във влака.
— Здрасти — поздрави тя, като се опитваше да звучи весело въпреки болката и мъката си. — С какво се занимаваш? Размазваш лошите?
— Разпитвам свидетели — отговори Кенеди. — Размазването може да започне чак след като намеря лошите. Мислех, че вече си стигнала.
— Влакът бе задържан пред Лестър. Скоро ще пристигнем.
Последва мъчително мълчание.
— Прати им много поздрави — накрая изтърси Кенеди, тъй като не знаеше какво друго да каже.
— Разбира се — потвърди Изи.
„Те“ бяха братът на Изи, Саймън, съпругата му Каролин, която мразеше гейовете и кръстосваше крака всеки път щом Кенеди влезе в стаята, сякаш се страхуваше, че влагалището й е под обсада, и странно кротките им, но готини деца Хейли и Ричард. Живееха в охолно предградие на Лестър, отглеждаха зайци и имаха безоблачния вид на степфордско семейство, което Кенеди наблюдаваше озадачено и с леко подозрение. Каролин работеше за фирма в лондонското сити, но от дома си, и изкарваше луди пари в заключена стая на последния етаж на къщата, която съдържаше само бюро, компютър и три телефона. Саймън се грижеше за децата, зайците, къщата и всичко останало.