— И открихте, че нищо не липсва? — попита Кенеди.
— Нищо, което да определим със сигурност — поправи я Шол. — Но оттогава направихме много по-подробна проверка и всичко изглежда на мястото си. Разбира се, трудно е да сме категорични на този етап.
— Защо, господин Шол?
Кенеди знаеше отговора, но никога не вреди да изглеждаш по-смотан, отколкото си — принципът на Коломбо.
— Защото в колекцията има буквално милиони предмети. Да зачертаеш всеки един от списъка би отнело невероятно много време. А и визуалното потвърждение може да не е достатъчно в някои случаи. Ако искаш да откраднеш много ценен предмет и да го продадеш, едно от нещата, които правиш, е да замениш оригинала с копие, така че липсата му да не бъде открита. След това идват книгите…
— Които не са каталогизирани.
— Били са, но каталогът е адски стар и не е тук. Намира се на улица „Юстън“, в отделна сграда. Така че, да, мисля, че се отървахме на косъм, и това е мнението ни за пред обществото. Но честно казано, аз съм настроен скептично.
Кенеди си припомни записа от охранителната камера и мъжа в черно с малката презраменна чанта. За каквото и да бе дошъл, предметът не беше обемист. А и със сигурност не бе дошъл да открадне нещо случайно.
Следователно нейното мнение беше повече от скептично. Беше почти сигурна, че нещо е било откраднато. Крадецът бе записан от камерата и бе изпуснал нож (след като го е използвал, а това беше парченце, което не можеше да се подреди никъде в мозайката). И все пак се бе измъкнал, а Кенеди нямаше причина да предполага, че се е отказал от мисията си. Каква тогава е била мисията му? И кой беше той? И как беше влязъл и излязъл? И най-важното: той ли се опита да я убие снощи?
Постепенно, с напредването на сутринта, тя влезе в ритъм. В бившия си живот като ченге Кенеди беше добра в тези неща. Интуитивно усещаше как да задава въпросите. Отначало трябва да ги поддържаш скучни и общи и хората споделят с теб онова, за което мислят. Въпросите са като мастилените петна на Роршах.
— Закъснях за работа в онзи ден — каза мъж с изрусена коса, стегната фигура на танцьор и огромни кафяви очи.
Кенеди погледна досието му. Алекс Уелс.
— Значи вие сте личният асистент на господин Шол? — бързо реагира тя.
Мъжът кимна многозначително, сякаш беше изрекла нещо важно, с което той е съгласен, но не каза нищо. Може би очите му не бяха толкова големи, а просто много по-тъмни от лицето му и затова привличаха погледа.
— В понеделник въобще не сте дошли на работа — отбеляза Кенеди. — А във вторник сте се появили към единайсет. Защо?
Последва мълчание, достатъчно дълго, за да й се стори неудобно.
— Имам злокачествена анемия — призна Уелс. — От време на време получавам припадъци. Взимам хапчета, за да контролирам болестта, но въпреки тях нивото на желязо в кръвта ми се променя непрестанно. Когато е прекалено ниско, дори не мога да стана от леглото.
— И в понеделник не дойдохте на работа, защото бяхте болен?
Ново мълчание.
— Просто лежах през целия понеделник. Също и във вторник сутринта. После станах.
Той очевидно подбираше думите си внимателно, сякаш се страхуваше да не го обвинят в нещо — например в симулиране на болест.
— Какво ставаше във вторник, когато пристигнахте тук? — попита Кенеди.
— Имате предвид, какво бе първото, което видях във вторник?
— Точно така.
— Полицаите претърсваха цялата сграда и всички стаи.
— А вие какво направихте?
— Настаних се зад бюрото и включих компютъра.
— Както обикновено?
Уелс кимна.
— Да.
— Не се ли изненадахте, когато видяхте полицаите? Не спряхте ли да ги попитате какво става?
— Помислих си, че вероятно разследват взлом.
— Така ли помислихте? Веднага?
Големите тъмни очи я изгледаха вторачено.
— Да. Веднага.
— Какво ви накара да помислите това?
— Изглеждаше очевидното обяснение. Но предполагам, че може да е имало много по-лоши неща.
— Какви например?
Тишина. Вторачен поглед. Изчакване.
— Ами — каза Алекс Уелс — ченгетата обикновено не идват с добри новини, нали?
Кенеди приключи, преди да се усети.
Очакваше последния чиновник или уредник да пристъпи колебливо в стаята, но когато вратата се отвори, видя Ръш.