Изи не отговори и Кенеди започна да се паникьосва. Но докато набираше отново, за да остави съобщение, телефонът й иззвъня.
— Съжалявам, бебчо — каза Изи. — Изпуснах те. Всичко наред ли е?
Нищо не беше наред, но внезапно езикът на Кенеди се върза. Изи бе в безопасност при брат си. А ако й разкажеше за случилото се, щеше да започне разправия, защото тя щеше да настоява да се върне и да се грижи за нея, а това бе последното, което Кенеди искаше в момента. Убийците от Племето на Юда не работеха сами, действаха по двама или трима. Мъжът, нарекъл се Алекс Уелс, беше мъртъв, но можеше да има други.
Кенеди надрънка няколко банални лъжи как всичко е наред и абсолютно нищо не се е случвало.
— Господ знае, че ти съчувствам — каза Изи мрачно. — Играта на „Забавни факти“ с Хейли и Ричард беше най-интересното в гостуването ми досега. И ме размазаха. Чувала ли си някога за Франки Кокоза10?
— Не — отговори Кенеди. — Изи, трябва да вървя. Някой тъкмо влезе.
— Добре. Какво е това ехо? Звучи сякаш си в тоалетната. А ако си там и някой тъкмо е влязъл, можеш да го съдиш.
— Аз съм… в коридора.
Внезапно Кенеди осъзна, че утрешните вестници щяха да са пълни с репортажи за жестокото самоубийство в Райгейт Хаус и Изи със сигурност щеше да научи за него. Затова тя промени решението си, заговори откровено и й разказа редактирана версия на скорошните събития. Обясни й само, че някой е умрял.
— Пред теб? — учуди се Изи. — Някой е умрял точно пред теб? Не загрявам.
— Беше… трудно е да се обясни, Изи. Но съм добре. Съвсем. Той се самоуби.
— Какво?
— Самоуби се. Човекът, проникнал в склада на музея. Заловихме го, но той се самоуби.
— Мили боже!
Дългата тишина от другата страна на линията показа колко учудена е Изи. Мълчанието не беше типично за нея.
— И всичко свърши? — накрая попита тя.
— Тази част свърши.
— Значи е безопасно да си събера багажа и…
— Не, не е. Дай ми още няколко дни.
— Сериозно ли?
— Сериозно.
— Не мога да издържа повече от два дни. Проклетата вещица Каролин ме гледа мръсно всеки път, когато изтърся лоша дума.
— Добре.
— А знаеш колко лоши думи използвам.
— Добре, Изи.
— Не, бебчо. Не е добре. Никак. Казваш ми, че си добре, но не звучиш така, а и знам как премълчаваш проблемите си. Платих доста, за да го разбера. Само кажи и веднага идвам.
— Не, Изи. Остани там, където си. Ще ти звънна утре.
— Добре, добре. Хедър?
— Да?
— Обади ми се утре.
— Ще се обадя.
— Обещай.
— Обещавам.
— Знаеш ли, някои хора смятат мръсните разговори по телефона за полезни. Ако се нуждаеш от професионалните ми услуги…
— О, за бога! До утре, Изи.
Кенеди затвори, още по-неспокойна и изнервена от преди. Изи й липсваше. Все още негодуваше срещу нея, но и се страхуваше за приятелката си. Не искаше да я види никога вече, но копнееше да са заедно в момента.
А после идваше Племето на Юда, което все още й се струваше пълно безумие. Нямаше никакво обяснение.
Най-сетне лекарите и сестрите приключиха с подлудяващите си грижи и неохотно се съгласиха да изпишат Кенеди на нейна отговорност.
Преди да си тръгне, тя разпита за останалите. Гасан и Торндайк бяха в безсъзнание. Единият бе стабилен, а за другия нямаше да има новини преди следващата сутрин. Ръш беше изписан преди няколко часа.
Но не бе отишъл далеч. Чакаше Кенеди на улицата до входа, облегнат на табелата, която й показа, че се намира в университетската болница на улица „Юстън“. Дори не се беше сетила да попита, а ако някой й бе казал, явно не го беше разбрала.
Ръш изглеждаше измъчен и изтощен от умора. Дясната страна на лицето му бе подута, а очите му — почти затворени.
— Искам да поговорим за това — каза той.
— Тази вечер ли? — учуди се Кенеди.
— Да.
— Не може ли да почака?
Ръш сви рамене в жест, който обхващаше нараняването му, нейното, болницата и цялата откачена история.
— Ами ти ми кажи.
Кенеди се поколеба. Знаеше, че ще отговори само на няколко от безбройните му въпроси. Но се налагаше да признае, че той има право да зададе много повече. Погледна часовника си. Беше девет и половина вечерта. Учудващо рано.