Антон Павлович Чехов
Дечурлига
Татко, мама и леля Надя не са в къщи. Отидоха на кръщене у оня, стария офицер, който язди дребничко сиво конче. Докато ги чакат да се върнат, Гриша, Аня, Альоша, Соня и синът на готвачката, Андрей, седят в трапезарията около масата и играят на лото. Всъщност време им е да спят; но къде можеш да заспиш, без да разбереш от мама какво е било детенцето на кръщенето и какво са поднасяли за вечеря? Масата, осветена от висяща лампа, е изпъстрена с цифри, орехови черупки, хартийки и стъкълца. Пред всеки играч има по две карти и по купчинка стъкълца за покриване на цифрите. Посред масата белее чинийка с пет монети по една копейка. До чинийката — недоядена ябълка, ножици и чиния, в която е заповядано да слагат ореховите черупки. Децата играят на пари. Залогът е една копейка. Условието: ако някой шмекерува, изгонва се незабавно вън! В трапезарията освен играчите няма никого. Бавачката Агафя Ивановна седи долу в кухнята и учи там готвачката да крои, а по-големият брат, Вася, ученик в V клас, лежи в гостната на дивана и скучае.
Играят с увлечение. Най-голямо увлечение се чете по лицето на Гриша. Той е малко, деветгодишно момче с остригана до голо глава, с пълни бузи и с тлъсти като на негър устни. Той учи вече в подготвителния клас и затова се смята голям и най-умен. Играе само за пари. Ако нямаше копейки в чинийката, отдавна вече да спи. Кафявите му очички бягат неспокойно и ревниво по картите на партньорите му. Страхът, че може да не спечели, завистта и финансовите съображения, които изпълнят остриганата му глава, не му дават да седи спокойно и да се съсредоточи. Той се върти като на тръни. Щом спечели, алчно грабва парите и веднага ги скрива в джоба си. Сестра му Аня, седем-осемгодишно момиченце, с остра брадичка и умни, блестящи очи, също се страхува да не би някой да спечели. Тя се зачервява, побледнява и будно следи играчите. Нея не я интересуват копейките. За нея щастието в играта е въпрос на самолюбие. Другата сестра, Соня, шестгодишна, с къдрава главица и цвят на лицето, какъвто имат само много здравите деца, скъпите кукли и картинките върху бонбониерите, играе на лото заради самата игра. По лицето й е разляно умиление. Който и да спечели, тя все се смее и пляска с ръце. Альоша, пълничък, топчест шишко, пъхти, сумти и кокори очи в картите. У него няма нито користолюбие, нито самолюбие. Не го пъдят от масата, не го пращат да спи — и на това благодарим. На вид е флегматичен, но всъщност е голям дявол. Той не е седнал толкова зарад лотото, колкото зарад недоразуменията, които са неизбежни при играта. Ужасно му е приятно, ако някой удари или наругае някого. Той отдавна вече трябва да отърчи до едно място, но не се отделя нито за минута от масата, понеже се страхува, че докато го няма, ще му откраднат стъкълцата и копейките. Тъй като знае само единиците и числата, които свършват на нула, Аня покрива вместо него цифрите му. Петият играч, синът на готвачката, Андрей, мургаво, болнаво момче с басмена риза и с медно кръстче на гърдите, стои неподвижно и мечтателно гледа цифрите. Към печалбите и към чуждите успехи се отнася безучастно, понеже цял се е вдал в аритметиката на играта, в нейната проста философия: колко различни цифри има на тоя свят и как така не се объркват!
Всички поред извикват числа с изключение на Соня и Альоша. Понеже числата са еднообразни, практиката е създала много термини и смешни прозвища. Така например играчите наричат седмицата „ръжен“, единадесет — „пръчици“, седемдесет и седем — „Семьон Семьонич“, деветдесет — „дядо“ и така нататък. Играта върви живо.
— Тридесет и две! — вика Гриша, като изважда жълтите цилиндърчета от бащината си шапка. — Седемнайсет! „Ръжен“! Двайсет и осем — сено косим!
Аня вижда, че Андрей не покри двадесет и осем. Друг път би му казала, но сега, когато в чинийката заедно с копейката е сложено и нейното самолюбие, тя тържествува.
— Двайсет и три! — продължава Гриша. — „Семьон Семьонич“! Девет!
— Хлебарка, хлебарка! — изкрещява Соня, като сочи хлебарката, която прекосява масата. — Ай!
— Не я убивай — казва басово Альоша, — може да си има деца...
Соня изпраща с поглед хлебарката и мисли за децата й: какви ли са такива едни малки хлебарчета!
— Четирсет и три! Едно! — продължава Гриша и страда от мисълта, че Аня има вече две четворки. — Шест!
— Печеля! Аз печеля! — вика Соня, върти игриво очи и се киска.
Лицата на партньорите й се удължават.
— Да проверим! — казва Гриша и гледа с омраза Соня.
Като голям и най-умен, Гриша си е присвоил решаващ глас. Каквото иска той, това правят. Дълго и грижливо проверяват Соня и за най-голямо съжаление на партньорите й излиза, че не е измамила. Започва друга игра.