— А ти, говорят, си бил голям хороводец — рекох му.
Деда Митрия ме погледна тъжно:
— Бех, дете! Ама що беше — беше… И голема севда имах — Раца Попова от Раковица. Само като я видех, очите ми изтичаха. Убавица над убавиците беше Раца. Ако сегашните моми ги претопиш, нема и четвърт Раца да излезне.
За моята севда знаеше само Гига кеманджията. Ама свиреше на кемане Гига, умрел да си, че станеш. С него двамината одехме за киселец у Старо селище. Он свири — я водим орото.
Дума не смеех да кажем на Раца Попова. Само понекогаш киселец заедно берехме. Понекогаш китки си разменяхме. Дума не думахме, ама очите сичко си беха казали. Тия Рацини очи, а̀ ме погледне, а̀ се удавиш у них.
Един път, неделя беше, ойдохме с Гига у Старо селище. Гледахме, пълно с ергени и моми от три села. Раца Попова и она там. На челото жълтичка вързала. Вързала я, а с нея като да се е родила. Продумах на Гига:
— Гледай, Гиго, гледай, едно слънце на небето, друго тука, на земята!
Гига погледна накъде Раца:
— Верно кажеш, Митрио, ама има и трето слънце.
— Къде е? — питам го.
А он:
— Ти си третото слънце, бог да те убие!
— Слушай — думам му, — днеска да свириш като що никогаш не си свирил! Я че водим орото!
Засвири Гига. А кемането му не свири — говори. Наловиха се мома до ергенин, мома до ергенин — убавиня! Водим орото, вием го като що се камшик у ръката вие и се къде Раца гледам. А па пусти Гига нали севдата ми знае, по едно време зема песен да съчинява:
Като чух песента, и сърцето ми примре. Водим орото, гледам Раца — не играе, като чучулига поднебесна трепка. Жълтичката на слънцето свети, душата ми грее. А под тия пусти гърди мъка ми мъчнее. Ти, дете, не знаеш още що е това севда. Убавиня е севдата, убавиня райска! И мъка е адска. Тая мъка ме пощури, та не знаех ни къде съм, ни кой съм. И направих нещо, що никой не е правил — из един път скърших хорото, дойдох при Раца, наведох се и я целивах по челото. Целивах я, а устната ми фрас, пукна се и кръв потече.
— Дедо Митрио — рекох му, — не наскачаха ли ергените от Раковица да те бият? Нали знаеш, само да погледне някой другоселска мома, какви побоища стават и сега!
Деда Митрия се замисли:
— Не знам, никой нищо не рече… А един ергенин от Раковица с кърпа кръвта от устата ми пребърса… Дете, пред големата убавиня и господ поклон прави! Само орото се разтури и Гига ме повлече да си одиме у село.
Попитах го защо не се е оженил за Раца Попова, щом толкова са се обичали. Старецът помрачня:
— Тате ми избра друга и като рече тая, та тая! Ожених се за другата. Прека дума не съм й продумал. А и она беше добра жена, бог да я прости! Ама стана така, та цел живот до нейното рамо легах, а сърцето ми до рамото на Раца Попова…
Деда Митрия замълча. Умълчах се и аз. Върволицата от говеда по хребета се удължи. Някои от добичетата вече влизаха в селото и затъжени за стопаните си, нетърпеливо промучаваха.
— Я иди да ми донесеш гуслата — помоли ме неочаквано старецът.
Затичах към хамбара. Там, окачена на пирон, висеше гуслата му. Подобен музикален инструмент не съм виждал и едва ли ще видя. Всъщност това беше гусла като гусла, само че и струните, и лъкът бяха от конска опашка. Звукът представляваше нещо като бръмчене на насекомо. Нямаше глас старецът, пееше малко сипкаво и глухо, но завладяващо.
Този рът пое гуслата като да извършваше свещенодействие. Огледа я с любов, настрои я. Пръстите му с цвят на потъмняващ бронз заиграха по лявата струна. Запя:
Песента е епическа. Паметта ми е съхранила само някои куплети, но съдържанието помня: Невръстна била Стоянка, когато брат й Стоян отишъл на гурбет. Минали се години и тя пораснала. Питала и разпитвала за своя брат, докато научила, че той бил станал богат човек, че имал богатска къща и че наскоро се оженил. Копняла сестрата да види брат си и да провери щастлив ли е със своята млада булка. Накрая решила да отиде в дома му и без да каже, че е негова сестра, да се цани за слугиня. По този начин най-сигурно щяла да провери как живее той. Пристигнала един ден и направила каквото си била намислила. Голяма хубавица била Стоянка и жената на брат й започнала да я ревнува от мъжа си. И неукротима била ревността й. Накарала Стоянка да „отсее“ брашно, та като „набрашни“ лицето си, да „омръзне“ на Стоян. Послушната слугиня изпълнила поръчката. Но се случило обратното: