Той се съгласи с истиността на тези думи с такава сериозна обезоръжаваща учтивост, но и с такава нотка на учудване, че тя може да говори на един непознат с по-голяма свобода от някое американско момиче, че тя веднага скочи от кръстоносеца и го разведе малко по-въздържано из черквата. Изведнъж тя спря с леко възклицание.
Бяха стигнали пред паметна плоча на един по-късен Атърли, офицер от Стотния пехотински полк на негово величество, убит при победата на Брадок. Плочата се крепеше на едната страна от плачеща Слава, а на другата от окован североамерикански индианец. Тя се запъна и рече:
— Ето, виждате, има други Атърли, които са били в Америка и преди баща ви… — И млъкна, с чувството, че е направила някаква грешка.
Неудържимо и необяснимо негодувание против самодоволното изопачаване на историята неочаквано обзе Питър. Той съзнаваше, че гневът му е в разрез с обичайното спокойствие, но не можа да се сдържи. Мургавите му бузи пламнаха, черните очи заблестяха и малко остана да се разтрепери от възбуда, когато припряно изтъкна на лейди Елфрида, че индианците са били победители в тази злополучна експедиция на британските въоръжени сили и че плененият дивак бе една алегорична измама. Избухването му бе тъй внезапно и убедително, че девойката, която не знаеше нищо за това събитие и още по-малко се интересуваше от него, сподели възмущението му, изгледа го с разтревожен поглед и за миг ръцете им се сключиха с невинно и благородно съчувствие. И тогава — той не знаеше как и защо — го облада още по-неудържимо и ужасно желание. Знаеше, че е лудост и все пак за миг можа само да остане тъй и мълком, задъхан, да се бори с него. То беше да грабне това младо и невинно момиче, тази свидетелка на разочарованието му, тази самодоволна и хубава представителка на всичко, което ценяха тук, и да я отведе… като пленница… като заложница… и той не знаеше защо… на препускащ кон в прахоляка на прерията… далече отвъд моретата! И едва когато видя бузите й да поруменяват и да пребледняват, когато я видя да го гледа с безпомощен, уплашен, но очарован поглед — поглед на пърпореща птичка, замаяна от гърмяща змия, — пое дълбоко дъх и смутен извърна очи.
— И знаеш ли, мила — каза тя с наивна непринуденост на сестра си същата вечер, — макар че е американец и всички разправят, че те съвсем не обичат тия нещастни индианци, той беше толкова великодушен в негодуванието си, че ми заприлича повече на някой герой на Каупър3, отколкото на Атърли. Беше толкова глупаво от моя страна да му покажа тоя гроб на майор Атърли, нали го знаеш, дето е воювал с американците (така ли беше, или е било по-късно?), но бях съвсем забравила, че той е американец.
Така, с това вътрешно убеждение и с благородната готовност да изкупи грешката си, тя се въздържа от характерните за нея задявки и скована духом като алегоричната фигура, покорно го последва до черковната врата, където те се разделиха до срещата на утрешния ден. Ала този утрешен ден изобщо не дойде.
Късно подир обед той получи телеграма от Калифорния, с която го викаха да се завърне поради поставянето на кандидатурата му за Конгреса от неговия окръг. Това утвърди решението му, в което за миг се беше разколебал на черковния вход под лъчистия поглед на лейди Елфрида. Той телеграфира, че приема, сбогува се набързо със своя искрено съжаляващ сродник, тръгна след телеграмата си за Лондон и подир няколко дена беше вече в Атлантика.
Как е бил посрещнат в Калифорния, как е намерил сестра си, омъжена за русия адвокат, как е възстановил популярността си и спечелил в изборите, са подробности, които нямат нищо общо с хрониката на издирванията му. И тези издирвания като че ли се прекъснаха завинаги с появяването му във Вашингтон, за да заеме мястото си като народен представител в Конгреса.
Беше вечерта на приема в Белия дом. В източната стая се тълпяха елегантно облечени мъже и жени от столицата, странно простовати законодатели от далечните щати, облечени по отдавна забравена мода, офицери с униформи и дипломати с блестящи ордени. Домакинът на това великолепно общество, облечен с обикновен фрак, стоеше до вратата, без свита, неограничен от никакви официалности. Той стисна ръка на новия народен представител, поздрави го по име и с усмивка се обърна към следващия гост. В един момент настъпи леко раздвижване при една от противоположните врати, тълпата се разстъпи и пет фигури величествено пристъпиха към центъра на стаята. Това бяха висшите вождове от резервата на апачите, дошли да поднесат почитанията си на „Великия баща“ — президента. Облеклото им беше смесица на живописното с гротескното, на лъжливия блясък с великолепието, на евтината сърма и изкуствения разкош с царствените ловни трофеи, на детинското тщеславие с първобитната гордост. И въпреки това пред тях блестящите ордени и ленти на дипломатите потъмняха и загубиха значението си, униформите на офицерите заприличаха на лакейски ливреи. Боядисаните им застинали лица и украсените с пера глави се извисяваха със сурово величие над по-незначителното множество, загадъчните им очи не даваха отговор на насочените към тях плахи погледи. Те не се смесиха с другите и стояха сами и безстрастни и присъствието им изпълваше стаята с чувството за присъствие на царе. Скромните, не биещи на очи републикански избраници като че ли се бяха превърнали внезапно в царски двор. Дори и преводачът, който стоеше между отделената им величествена група и по-близкия цивилизован свят, се издигна до положението на дворцов шамбелан.