Той влезе през обраслия с бръшлян вход н загледа за миг звучащите почти като разпоредби официални енорийски съобщения, сложени на дъбовата врата — първото натрапчиво подсещане за единството на черковната и държавната власт, — и се поколеба. Не беше готов да приеме, че това място за вечен покой на близките му има нещо общо с данъци и налози и че плащаният от него оброк е и известно указание за материалната му почтеност и благонадеждност. Бог и царствуващият самодържец на Англия бяха в благопристоен съюз на кралския герб, който стоеше над официалните съобщения. Но Питър леко бутна вратата и влезе в кораба на черквата. В първия момент му се стори, че мракът на дървения свод, който беше оставил зад себе си, се пренасяше в полуосветения проход и дъгата на извития таван; миришеше на пръст, сякаш самата черква, покълнала от наторения прах долу, беше пуснала корени в почвата; квадратчетата светлина от избелелите стъклописи на прозорците падаха като трепкащи листа на камения под. Той се поспря пред студения олтар… и трепна, защото до него видя лежаща фигура на воин, отпуснал глава на шлема си и заобиколен от принадлежностите на своя занаят. В ума му проблясва внезапно детински спомен за безпределните западни равнини и за вдигнати на пръти към изцъкленото небе и над обгорялата от слънце прерия носила на умрели индиански бойци. И там също бяха сложени оръжията на починалия вожд, там също бе лежало „вярното куче“ на индианеца, заместено тук, при кръстоносеца, от кучешка фигура с кръстосани крака. И сега — което беше най-странно, — той разбра, че този нечакан и нетърсен спомен го развълнува много повече, отколкото покойникът пред него. Тук почиваха те — членовете на рода Атърли през вековете, — положени в броня или свещенически одеяния, изправени в бюстове с перуки или дълги къдрици, над мраморни плочи, изброяващи делата и добродетелите им. Някои от тези записи бяха на латински — непознат език за Питър, — други на чудноват английски, почти също толкова неразбираем, но никой не му беше по-чужд от самите покойници. Знамената им се развяваха над главата му, гласовете им изпълваха смълчаната черква и се натрапваха на равнодушния му поглед и притъпения слух. Не, той не принадлежеше към тях.
Изведнъж долови стъпки, толкова леки, толкова неясни, че можеха да бъдат на някой бродещ дух. Той рязко се обърна и видя лейди Елфрида, доста смела и все пак уплашена, спряла до една от колоните на олтаря. Но в нея нямаше нищо мъртвешко — тя излъчваше и пулсираше с налагаща се осезаема свежест на английска девойка. Шипката в живия плет не беше по-реална от нейните бузи, нито лятното небе по-ясно, ведро и синьо от нейните очи. Изпълнено с жизненост здраве и неограничена свобода на движенията лъхаше от фигурата й, от катарамите на обувките до кестенявата коса, увенчана с моряшка шапка. Увереността и задоволството на добре подреден живот, на сигурно обществено положение и необвързаността със суетни опасения и надежди личаха във всяка извивка на тънките й, нежни и спокойни черти. И въпреки това за първи път в моминството си лейди Елфрида се чувствуваше малко нервна.
Все пак тя беше откровена, с откровеността на тези, които не вярват да бъдат погрешно разбрани. Тя каза, че дошла тук от любопитство, да види как той „ще се разбере“ с дедите си. Наблюдавала го откъм олтара, откакто бил дошъл, и била разочарована. Доколкото се отнасяло до емоциите, тя мислела, че той е най-безразличният и най-отдавна мъртвият от всички тях. Може би не ги харесва? Но трябва да внимава какво ще каже, защото тук били и някои нейни сродници, например този (тя допря с носа на обувката си кръстоносеца, когото Питър току-що беше загледал). А имало и още един в ъгъла. Тъй че и тя имала право да дойде тук, както и той… и могла да му стане чичероне! Този бил от рода Бреси, един от рицарите на крал Джон, оженил се за една Атърли. (Тя се отпусна в полуседнало положение върху статуята на починалия рицар, оправи не много дългата права пола върху изящните си глезени и погледна Питър в мрачното му лице). Това ги правело някакви роднини, нали? Трябвало утре да дойде в Бентли Тауърс и да види останалите Бреси в параклиса там. Може би там ще намери някой, когото да хареса повече и който да прилича повече на него. Защото тука, в Грейндж, нямало нито един, с когото да има и най-малка прилика.