Изгледах го косо.
— Мисля, че Колин Уитиър щеше да погледне на това другояче… ако беше в състояние.
Шегаджията изпръхтя и махна с ръка.
— Уитиър! Този мошеник! Шарлатанин, който се преструва на художник. Той беляза света на изкуството — подобно на акне. А аз напаравих завършващия щрих към неговата творческа дейност — просто едно добро попадение. Схващате ли?
Той избухна в смях.
— Вие го убихте!
— Не е голяма загуба. Той заслужаваше да умре. Позореше истинското изкуство. Светът стана много по-добър без него.
Пълна липса на угризения или вина.
Много добре си спомням последното му зверство. Бях се присъединил към лекарския състав скоро след поредното му бягство и не след дълго той нападна една картинна галерия, в която бяха изложени творбите на един изключително надарен млад художник на име Колин Уитиър. Шегаджията свали всичките платна на Уитиър от стените и ги запали на пода, в средата на изложбената зала. След което ги замени с цикъл мрачни абстрактни картини, всяка от които подписана с „Шегаджията“.
На следващата сутрин Уитиър бе обзет от справедлив гняв. Той разхвърля из залата платната на Шегаджията и ги накъса на парчета. Око за око. И с това трябваше да се приключи. Но не би. Уитиър бе открит мъртъв в галерията, два дена по-късно. Убит. Но не с такива прости средства като куршум или нож. Не, носът и устата му бяха запълнени с гъста зелена боя, с която се бе задушил. След което, е бил прикован към стената на изложбената зала в голяма, украсена с орнаменти, позлатена рамка. На стената до тялото бе написано:
Небрежната жестокост на престъплението все още ме обливаше с ледени вълни, щом се сетех за случая. А извършителят седеше на не повече от три стъпки от мен. И се хилеше.
Хилеше се…
Бях таен почитател на творчеството на Уитиър от години. Разбирах посланията, които носеха картините му. Дори участвах в един търг за една-две от ранните му творби преди няколко години, когато все още бяха достъпни, но не можах да се преборя с хората с дълбоки джобове. В момента те бяха далеч от моите възможности. Е, поне имаше репродукции. Но винаги, когато си помислех за всички картини, които не е успял да нарисува, се изпълвах с гняв до дъното на душата си…
Спри!
Нямаше смисъл от това. Започвах да се поддавам на чувствата. Не можех да си позволя подобно нещо. Бях длъжен да помогна на този човек, а нямаше да се справя, ако подхранвах яда си. В този момент прекратих първия сеанс.
Втори сеанс
— Този път е чист, док — каза по-възрастният пазач, докато слагаше Шегаджията да седне на стола пред мен.
— Сигурен ли си?- попитах аз.
— Да бе. Съвсем сигурен.
Не подадох ръка на пациента си.
— Добро утро, Шегаджия — казах аз, бодро приветствайки го с името, което бе пожелал.
Шегаджията се беше вторачил в мен, очите му проблясваха, докато сядах от другата страна на масата.
— Реших да ви приема за мой лекуващ лекар за този ми престой в клиниката, доктор Люис.
— Камък ми падна от сърцето.
— И без това доктор Хилс бе започнал да ми писва. Той е такъв егоист — Аз-ът му бе прекалено чувствителен. Постоянно се поддаваше на самомнението си. Схващате ли?
— За съжаление, да.
— Само че, братлета, да си говорим направо, ако ще оказвам съдействие в лечението, ще ни е нужно малко уединение — Той погледна двамата пазачи от двете си страни. — Не мога да позволя двама шибаняци да подслушват интимните моменти от живота ми.
Той, разбира се, имаше право. Но аз нямах намерение да поемам каквито и да е рискове с него. Наредих на пазачите да оковат китките и глезените му към облегалките и краката на стола му и да чакат зад затворената врата.
— Препоръките ви са впечатляващи — каза Шегаджията като останахме насаме.
По врата ми започнаха да се прокрадват тръпки на притеснение.
— Нямаш представа от моите препоръки.
— Au contraire3, доктор Люис. Разполагам с пълното ви досие.
След което той започна да цитира моята биография, отброявайки едно по едно училищата, които бях посещавал, наградите, които бях получавал, успеха ми в медицинския университет, назначението ми като главен хонорован преподавател в психиатричната клиника „Даунстейт“, дори началната ми заплата, тук, в Аркъм.
— Това е просто обидно — каза той, поклащайки презрително глава по повод на последното. — Струвате много повече.