Отлично съзнавах, че съм зяпнал и не мога да помръдна от изненада.
— Как…?
Изражението ми сигурно е било забавно отстрани, защото Шегаджията избухна в смях.
— Нали ви казах — аз съм Шегаджията, Клоунът в цирка на Престъпността! Нищо в този град не ми убягва.
Непрестанни мегаломански представи. Само че как е…?
Отърсих се от шока и се насилих да се съсредоточа върху настоящите си задачи. А именно, да интервюирам своя пациент. Той не искаше да сътрудничи, даваше безмислени отговори на въпросите ми за детството му и целенасочено ненормални отговори на Роршаховия тест.
Опитах отново с въпроси за миналото му.
— Някога да си се влюбвал, Шегаджия?
— Винаги. Луд съм по момичетата — те не искат да излизат с мен и това ме подлудява! Схващате ли?
Аз продължих да го притискам:
— Някога да си бил женен?
— Доктор Джекил, май улучихте слабото ми място.
— Отговори на въпроса, ако обичаш.
— Женен? Аз? Не. Предпочитам да си остана ерген и такъв какъвто съм. Схващате ли?
Обсъждане
По-късно същия ден проведохме клинично обсъждане с доктор Хилс, шефа на психиатрията в Аркам. Обсъдихме моите две смущаващи срещи с Шегаджията.
— Бъди изключително внимателен, Хал — ми каза доктор Хилс. — Той е дяволско създание.
Никога не бях чувал доктор Хилс да говори по такъв начин. Беше толкова непрофесионално, толкова… ненаучно.
— Знам, че е непоправим, но…
— По-лошо. Той е велик манипулатор. Прави така, че се получава изключително трудно, почти невъзможно да заемеш водещи позиции по време на сеансите. Завърта всичко към теб. Ако не внимаваш, в позицията на пациент можеш да се окажеш ти. Вместо да го лекуваш, той ще започне да ти влияе, ще те кара да подставяш под съмнение себе си, ценностната си система, всичко, в което вярваш… — Гласът на доктор Хил заглъхна и погледът му стана отнесен. — Всичко.
Това не ми беше ясно. Единственото, което знаех бе, че няма да позволя да ме манипулира — въпреки, че бе успял да ме разстрои. Това нямаше да се повтори.
— Това, което ме интересува — вметнах аз, — е как той успява да си осигури толкова лесен достъп до външни източници на информация, която изобщо не би трябвало да ползва.
— Знам, знам. Само че, не знаем как го прави. Но нека това не те разсейва. Спазвай възприетия курс. Това е твоето изпитание в психиатрията в Аркъм. Ако устоиш на Шегаджията, значи можеш да се справиш с всичко останало.
— Ако ви слуша човек, ще си рече, че говорите за самия дявол.
Доктор Хилс отклони поглед.
— Понякога се чудя…
Пети сеанс
Когато открих сеанса, се опитах да прикрия възбудата си, да се престоря, че нищо до момента не се е случило. Шегаджията, от своя страна, бе по-малко склонен да съдейства от обичайното. Въпреки, че бяхме съвсем сами, той не обели дума. Просто си седеш там и ме гледаше. И се хилеше.
Най-накрая изключих диктофона, готвейки се да прекратя сеанса.
Тогава той проговори.
— Не ви ли харесва новата ви кола?
Прехапах бузите си, за да не изкрещя от ярост. Не трябваше да му позволявам да забележи колко съм потресен, как ме е засегнал.
Случи се същата сутрин. Закъснявах, така че се притесних страшно много, когато не успях да открия колата си на паркинга в „Готъм гардън“. Първо си мислех, че просто съм забравил, къде съм я паркирал, тъй като там, където обикновено паркирам, стоеше един мерцедес. Скоро се оказа, че колата ми изобщо я няма. Само че кой би откраднал тази таратайка?
Вече доста превъзбуден, отидох до обичайното си място за паркиране и огледах мерцедеса. Беше нов. Чисто нов 560 SEL. Кралско синьо. Любимия ми цвят. Мислех си как някой ден ще имам такъв и се чудех кой ли наемател в бедняшки квартал като „Готъм Гардънс“ може да си позволи подобен звяр.
И тогава забелязах ключовете, оставени в ключалката.
Надзърнах през стъклото на шофьора. На предната седалка имаше плик. С моето име. Отворих рязко вратата и разкъсах ръба на плика. Вътре бе регистрационната карта — на мое име — и лист с пурпурен надпис:
Да се използва единствено
от доктор Харолд Люис.
Беше прикрепена и една карта за игра. Един жокер.4
— Е? — попита Шегаджията от отсрещната страна на масата. — Няма ли поне да кажете: „Благодаря“?
Не. Нямах намерение да казвам: „Благодаря“.
— Как вози?
Вече бях закъснял и нямах друг избор, освен да отида с мерцедеса на работа. Как возеше ли? Ами като да караш из облаците. Само дето бях твъде ядосан, твърде разстроен от това арогантно вмешателство в живота ми, за да му се насладя.