Наложих си търпение. Най-накрая можех да говоря спокойно.
— Къде е старата ми кола?
— Няма я. Изчезна. Капут. На боклука. Сплескана до размерите на хубаво малко кубче изкривен метал и пратена обратно в леярната, от където е дошла.
— Слушай, приятел — казах аз, — ако си въобразяваш, че подобен досаден опит за подкуп ще ти издейства някакво по-специално отношение от моя страна или че ще ти стана нещо като таен съюзник, жестоко се лъжеш. Аз не мога да бъда купен.
„Никога.“ — си мислех аз. — „Особено пък от убиеца на Колин Уитиър.“
— Разбира се, че не можете. Нима си мислите, че съм толкова непохватен, та да се опитвам да ви подкупя с кола? С кола? Божичко, не. Просто не можех да понеса мисълта, че личния ми лекар се разкарва наоколо с онази тойота, модел 1982. Поне да беше „Челика“! Трябва да си пазя репутацията. Какво ще си помислят в моята организация, когато видят, че лекарят на техния шеф кара някакъв японски таралясник? Ситуацията беше неприемлива и изискваше незабавна намеса.
— Няма да я приема!
— Опасявам се, че нямате избор, доктор Люис. Стореното — сторено. Старата ви кола повече не съществува. Можете да използвате новата. Защо не й се насладите? Съвестта ви е чиста, моралът ви е неопетнен. В замяна от вас се иска единствено да я карате. Държа на имиджа си, нали разбирате.
— Пазачи — извиках аз. Нямах намерение да слушам повече.
— На Дайна също ще й хареса.
Дайна? Какво знаеше той за Дайна?
Немощен и онемял, наблюдавах как пазачите отключват веригите му и го извеждат.
Осми сеанс
Сеансът определено вървеше добре. Шегаджията се отпусна да говори за своето трудно, бурно детство. Все още не бях вникнал в механизмите на поведението му, но все пак нали бяхме едва в началото. Най-важното бе, че чувствах как започваме да напредваме към една жизнеспособна връзка лекар-пациент. После обаче той отново започна с неговите врели-некипели.
— Знаете ли, доктор Люис, аз бях от онези ученици, заради които учителите оставаха след часа. Схващате ли? Бях уважителен — винаги казвах или „Да, ваша чест“ или „Не, ваша чест“. Схващате ли? Когато бях хлапе бях толкова опак, че ме изхвърлиха от всички поправителни училища в страната.
— Не можем ли да бъдем по-сериозни? Поне за малко?
— Не се тревожете, док. Знам, че се стараете. Всъщност прекалено много се стараете. Схващате ли?
Това беше върхът. Направих заключителна бележка по повод края на сеанса. Но когато вдигнах поглед, забелязах, че е освободил ръцете си. Държеше колода карти за игра.
— Изберете си карта — каза той. — Която и да е.
Заля ме вълна на ужас. Започнах да викам пазачите. Докато се върнат, ръцете на Шегаджията пак си бяха с белезници. Колодата карти остана на масата помежду ни.
— Оставете — казах аз на пазачите. Все пак, той не се бе опитал да ме нарани. Може би това бе една възможност да спечеля доверието му, което да ни изведе към най-краткия път към смислена терапия. — Фалшива тревога.
Когато се върнаха по местата си отвън, Шегаджията ме изгледа учудено. Вдигнах колодата и я разглледах. Всичките бяха жокери.
— Как успяваш да вкараш тук подобни неща?
— Казах ви: аз съм…
— „Клоунът в цирка на Престъпността“, знам. Просто един съвременен Мабюз.
— Ааа. Докторът е киноман. Да, предполагам, че мога да бъда сравняван с доктор Мабюз, но само в общи линии, иначе във всичко друго го превъзхождам. Доктор Мабюз е прост бакалин в сравнение с Шегаджията.
Пак мегаломания. Започваше да се изтърква.
— Само че ти си истински — отбелязах аз. — Мабюз бе измислица. Нямаше защо да се притеснява, че върви против Батман.
Веднага разбрах, че съм ударил по слабото му място. Нещо в погледа и държанието на Шегаджията се промени. Въздухарската поза на бонвиван се изпари. Все едно, че леден червей пропълзя по раменете ми, когато от очите му блясна студена омраза и увисна като отровен смог в атмосферата помежду ни. И както внезапно се бе появила, също толкова внезапно изчезна. Издухана от изблик на смях.
— Батман! Говорите за кукувци! Мен затвориха, а него го оставиха да се мотае на свобода с неговата капа и чорапогащи.
— За убийството на Колин Уитиър можеха да те сложат на електирческия стол — казах аз меко. За малко да кажа трябваше вместо можеха. Налагаше се да внимавам.
— Само дето не могат! — каза той през смях. — Защото съм обявен за невменяем! Не съм отговорен. Не е ли чудесно? Уф, прекрасно е да си луд в Америка. Мога да газя останалите, но те мен — не.