Ричард Прат обаче дори не опита от виното. Изцяло бе погълнат от разговора си с Луиз — осемнайсетгодишната дъщеря на Майк. Беше се полуизвърнал към нея, усмихваше се и доколкото можех да доловя, й разказваше някаква история за главния готвач на парижки ресторант. Докато говореше, той се надвесваше все повече и повече над нея и ми се струваше, че така както се беше разпалил, още малко и ще падне отгоре й. Клетото момиче се отдръпваше доколкото можеше, кимаше учтиво, отчаяно втренчило поглед не в лицето му, а в най-горното копче на смокинга му.
Ние привършихме рибата и прислужницата започна да прибира чиниите. Когато стигна до Прат, видя, че той изобщо не е докоснал храната, и се поколеба. Прат я забеляза. Отпрати я с жест, прекъсна разговора си и бързо започна да яде, като тъпчеше хрупкавите златисти рибки в устата си с резки пробождащи движения на вилицата. Когато привърши, посегна към чашата и на две кратки глътки изля виното в гърлото си. После незабавно се обърна и отново подхвана разговора с Луиз Скофийлд.
Майк забеляза всичко. Съзнавах, че седи на мястото си напълно неподвижен, че се сдържа и наблюдава госта си. Кръглото му весело лице като че ли леко се отпусна, но той продължаваше да се сдържа и да седи неподвижен и мълчалив.
Не след дълго прислужницата се появи отново и донесе второто блюдо. Беше голямо парче печено говеждо. Тя го постави на масата пред Майк, който се изправи и започна да го разпределя. Режеше филийките много тънки и внимателно ги поставяше върху чиниите, за да може прислужницата да ги сервира. Когато сложи на всеки, включително и на себе си, той остави ножа и се надвеси напред, хванал с две ръце ръба на масата.
— А сега — каза, като се обръщаше към всички, но гледаше към Ричард Прат. — А сега бордото. Ако ме извините, ще отида да донеса бордото.
— Да го донесеш ли, Майк? — обадих се аз. — Че къде е то?
— В кабинета ми, с извадена запушалка, за да диша.
— А защо в кабинета?
— Заради стайната температура, разбира се. Държа го там вече двайсет и четири часа.
— Но все пак защо в кабинета?
— Защото това е най-подходящото място в къщата. Миналия път Ричард ми помогна да го изберем.
Като чу да споменават името му, Прат вдигна поглед.
— Така беше, нали? — каза Майк.
— Да — отвърна Прат и важно кимна с глава. — Така беше.
— В кабинета ми върху зеления шкаф с картотеката. Спряхме се на това място, защото там няма течение и се намира в стая с постоянна температура. А сега ще ви помоля да ме извините, докато отида да го донеса.
Идеята, че ще може да повтори играта с новото вино, бе възвърнала доброто му настроение и той бързо излезе, за да се появи минута по-късно, но вече вървеше по-бавно, стъпваше внимателно и в двете си ръце крепеше кошничка за вино, в която лежеше някаква тъмна бутилка. Етикетът не се виждаше, защото беше от долната й страна.
— А сега! — извика той, докато се приближаваше към масата. — Какво ще кажеш за това, Ричард? Никога няма да го познаеш.
Ричард Прат бавно се извърна и погледна към Майк, после очите му се преместиха върху бутилката, сгушила се в малката си плетена кошничка, и повдигна вежди — една лека презрителна извивка, придружена с издаване на влажната долна устна, неочаквано станала грозна и високомерна.
— Никога няма да го познаеш — повтори Майк. — И сто години да се мъчиш, пак няма да го познаеш.
— Бордо ли е? — снизходително попита Ричард Прат.
— Разбира се.
— Тогава допускам, че е от някое малко лозе.
— Може да е, Ричард, но, пък може и да не е.
— Но е от година с добра реколта. Някоя от големите реколти ли е?
— Да, гарантирам за това.
— Тогава няма да е чак толкова трудно — каза Ричард, като провлачваше думите и изглеждаше невероятно отегчен. Освен това на мен лично ми се струваше, че зад този провлачен говор, зад това отегчение се криеше нещо особено: между очите му се бе стаила сянката на някаква злонамереност, а в държанието му имаше напрегнатост, която у мен събуждаше неуловимо чувство на тревога.
— Това вино истински ще те затрудни — каза Майк. — За него няма да те карам да се обзалагаш.
— Нима? А защо не? — Отново бавното повдигане на веждите, студеният напрегнат поглед.
— Защото е трудно.
— Това не е голям комплимент за мен.
— Драги мой — каза Майк, — щом искаш, с удоволствие ще се обзаложа с теб…
— Едва ли ще се затрудня особено.
— Да разбирам ли, че държиш да се обзаложиш?
— Напълно съм готов — отвърна Ричард Прат.
— Добре тогава, както обикновено — каса от същото вино.
— Ти май се съмняваш, че ще мога да позная, а?