Той отново замълча, вдигна чашата и допря ръба й до провисналата си, подобна на махало долна устна. После видях как езикът изхвръкна, розов и тесен, върхът му се топна във виното и отново бързо се прибра — отблъскваща гледка. Когато остави чашата, очите му останаха затворени, а лицето съсредоточено. Само устните се движеха, хлъзгаха се една върху друга като две парчета мокра гъбеста материя.
— Ето пак! — възкликна той. — Танин по средата и бързото стипчиво изтръпване на езика. Да, да, разбира се! Напипвам го вече! Виното е от едно от малките лозя около Бешевел. Сега си спомням реката, малкото пристанище, което се затлачи и корабите вече не могат да товарят виното. Бешевел… Възможно ли е да е самият Бешевел? Не, мисля, че не. Не съвсем. Но е някъде много наблизо. Шато Талбо? Възможно ли е да е Талбо? Да, възможно е. Един момент.
Той отново отпи от виното, а аз с ъгълчето на окото си забелязах как Майк Скофийлд все повече и повече се надвесва над масата, как устата му леко се отваря, очите му се впиват в Ричард Прат.
— Не. Сгреших. Не е Талбо. Талбото се усеща малко по-бързо от това. Плодът е по-близко до повърхността. Ако годината е 34-та, а аз вярвам, че е така, тогава не може да е Талбо. Така, така, да помислим. Не е Бешевел, не е Талбо и все пак… все пак е толкова близо и до двете, толкова близо, че лозето би могло да бъде почти между тях двете. Кое ли би могло да бъде?
Той се колебаеше, а ние чакахме, втренчили поглед в лицето му. Сега го гледаха всички, дори съпругата на Майк. Чух как прислужницата внимателно постави съда със зеленчуците на бюфета зад мен, за да не наруши тишината.
— А! — извика Прат. — Сетих се! Да, мисля, че се сетих!
За последен път отпи от виното. След това, все още поднесъл чашата към устата си, той се обърна към Майк, усмихна се с бавна копринена усмивка и каза:
— Знаеш ли кое е? Това е малкото Шато Бранер-Дюкрю.
Майк седеше напрегнат, неподвижен.
— А годината е 1934.
Всички погледнахме към Майк и очаквахме да обърне бутилката в кошничката и да ни покаже етикета.
— Това ли е окончателният ти отговор? — попита Майк.
— Да, така мисля.
— И все пак, да или не?
— Да, това е.
— Я пак повтори името.
— Шато Бранер-Дюкрю. Чудесно малко лозенце. Прекрасен стар замък. Познавам го много добре. Как не се сетих веднага!
— Хайде, татко — обади се момичето. — Обърни я и ние да хвърлим по един поглед. Искам си двете къщи.
— Само за минутка — каза Майк. — Почакай само за минутка.
Той седеше безмълвен, смутен, а лицето му някак подпухна и пребледня, сякаш всичките му сили изтичаха отнякъде.
— Майкъл! — рязко извика жена му от другия край на масата. — Какво има?
— Маргарет, ще бъдеш ли така добра да не се намесваш!
Ричард Прат гледаше Майк, усмихваше се само с устни, очичките му блестяха. Майк не гледаше никого.
— Татко! — възкликна дъщеря му в отчаяние. — Татко, нали не искаш да кажеш, че е отгатнал?
— Престани да се тревожиш, мила, няма място за тревоги — каза Майк.
Мисля, че когато Майк се обърна към Ричард Прат, го направи по-скоро за да се отърве от семейството си, отколкото по някаква друга причина.
— Виж какво, Ричард, струва ми се, че е най-добре ние с теб да се измъкнем в съседната стая и да си разменим по някоя и друга дума.
— Не искам да си разменяме никакви думи — отвърна Прат. — Искам само да видя етикета на бутилката.
Сега вече той знаеше, че е победител; сдържането му, спокойното му високомерие бяха на победител и ми стана ясно, че е готов да прояви цялата си злоба, ако се появяха някакви спънки.
— Какво чакаш? — подкани той Майк. — Хайде, обърни я.
В този момент се случи следното: прислужницата, дребната изправена фигура на прислужницата в черно-бяла униформа, застана до Ричард Прат и му подаде нещо в протегната си ръка.
— Струва ми се, че са ваши, сър.
Прат се огледа, видя очилата с тънки рогови рамки, които тя му подаваше, и за миг се поколеба.
— Мои ли са? Може и да са. Не знам.
— Да, сър. Ваши са.
Беше възрастна жена — по-близо до седемдесетте, отколкото до шейсетте — верен семеен слуга с дългогодишна служба. Тя постави очилата на масата до него.
Без да й благодари, Прат ги взе и ги пусна в горното си джобче зад бялата носна кърпичка.
Прислужницата обаче не помръдна от мястото си. Остана да стои малко зад Ричард Прат и в поведението й и в начина, по който стоеше там — дребничка, неподвижна и изправена, имаше нещо толкова необичайно, че докато я наблюдавах, изведнъж ме обзе някакво предчувствие. Старческото й посивяло лице имаше някакво смразяващо, решително изражение, устните й бяха стиснати, малката брадичка издадена, а ръцете здраво сключени отпред. Странната шапчица на главата й и бялата престилка й придаваха вид на някаква мъничка, разтревожена белогърда птичка.