Цели часове се скитахме по мрачния, плосък ярмутски бряг подобно на влюбени. Дните пробягваха край нас и сякаш самото време не беше още пораснало, а бе дете, което вечно си играе. Казах на Емилия, че я обожавам и че ако не ми признае, че и тя ме обожава, ще бъда принуден да се самоубия със сабя. Тя ми отвърна със същото и не се съмнявам, че бе така.
А колкото се отнася до някакво чувство за неравенство, за това, че бяхме много малки, или за други пречки на пътя ни, то това не ни безпокоеше, тъй като нямахме бъдеще. Не мислехме, че ще пораснем, както и не очаквахме да станем по-малки. Будехме възхищение у мисис Гъмидж и Пеготи, които вечер често си шепнеха, когато ни виждаха да седим влюбено на малкото си сандъче:
— Божичко, колко са милички! — Мистър Пеготи ни се усмихваше иззад лулата си, а Хам по цяла вечер се хилеше и не вършеше нищо друго. Удоволствието, с което ни гледаха, приличаше на удоволствието, с което биха гледали някоя играчка или джобна репродукция на Колизеума.
Скоро открих, че мисис Гъмидж не е винаги толкова приятна, колкото би могла да бъде при обстоятелството, че живее при мистър Пеготи. Мисис Гъмидж имаше припрян нрав, а понякога хленчеше повече, отколкото би могло да бъде приятно за другите членове на едно такова малко общежитие. Ставаше ми много мъчно за нея, но имаше моменти, когато ми се струваше, че би било по-добре, ако си имаше собствен апартамент, където да се уедини, докато духът й се уталожи.
Понякога мистър Пеготи отиваше в една кръчма, наречена „Доброжелателят“. Узнах това на втората или третата вечер от пребиваването ни там. Той не си беше дошъл и мисис Гъмидж погледна към холандския часовник между осем и девет часа, като каза, че той е в кръчмата и още от сутринта е знаела, че ще бъде там.
През целия ден мисис Гъмидж беше в потиснато състояние на духа и сутринта бе избухнала в сълзи, когато огънят пушеше.
— Аз съм едно нещастно самотно същество — бяха думите й при тази неприятност — и всичко ми върви наопаки.
— О, скоро ще се оправи — каза Пеготи, — пък освен това на тебе не ти е по-неприятно, отколкото на нас.
— Аз го чувствувам по-силно — каза мисис Гъмидж.
Денят беше много студен и вятърът режеше. Правеше ми впечатление, че ъгълът край камината, в който седеше мисис Гъмидж, беше най-топлият и най-уютният в цялата къща, а и столът й беше най-удобният, но през този ден той никак не й се струваше подходящ. Тя непрестанно се оплакваше от студа и от тръпки по гърба. Най-после зарони сълзи и по този повод и отново каза, че е „нещастно, самотно създание, на което всичко върви наопаки“.
— Действително, че е много студено — каза Пеготи. — Сигурно всички усещат това.
— Аз го чувствувам по-силно от другите хора — каза мисис Гъмидж.
Така беше и на обед. На мисис Гъмидж винаги се поднасяше веднага подир мене, комуто даваха предпочитание като на виден гост. Рибата беше дребна и костелива, а картофите малко изгорели. Всички признахме, че това е нещо като разочарование, но мисис Гъмидж каза, че го чувствува по-силно от нас, и отново зарони сълзи, като с голяма горчивина направи предишната декларация.
Също така, когато мистър Пеготи си дойде вкъщи към девет часа, тази нещастна мисис Гъмидж плетеше в ъгъла си в много жалко и потиснато състояние на духа. Пеготи работеше весело. Хам кърпеше един чифт големи рибарски ботуши. А аз, седнал до малката Емилия, им четях. След чая мисис Гъмидж не бе продумала нито една дума, а само бе въздъхнала, без дори да вдигне очи.
— Е, приятели — каза мистър Пеготи, заемайки мястото си, — как сте?
Всички казахме по нещо или го погледнахме мило, за да го приветствуваме, само мисис Гъмидж поклати безмълвно глава над плетката си.
— Какво има? — запита мистър Пеготи, като плесна ръце. — Хайде, майко, развесели се!
Мисис Гъмидж не даваше вид, че е способна да се развесели. Тя извади една стара черна копринена кърпа и си избърса очите. Но вместо да я мушне в джоба си, тя я държеше в ръка, като отново се избърса и после още веднъж, и я пазеше, готова за употреба.
— Какво има? — запита пак мистър Пеготи.
— Нищо — отвърна мисис Гъмидж. — Идваш от „Доброжелателят“, нали, Даниъл?
— Е, да, наминах там тази вечер — каза мистър Пеготи.