Но блъндърстоунското гарваново свърталище се появи въпреки волята й, когато пожела това конят на преносвача. Как добре си спомням всичко през онзи влажен, студен, сив следобед с мрачно небе, което заплашваше с дъжд!
Вратата се отвори и аз погледнах, полу в смях и полу в сълзи от приятна възбуда, за да зърна майка си. Но не беше тя, а една чужда слугиня.
— А, Пеготи! — извиках изплашен аз. — Не се ли е върнала още?
— Да, да, мастър Дейви, върнала се е — каза Пеготи, — почакайте малко, мастър Дейви, и аз ще… ще ви кажа нещо.
Възбудата й и присъщата й тромавост караха Пеготи да се извива по най-разнообразни начини при слизането от колата, по аз се чувствах твърде смаян и унил, за да й кажа това. Когато слезе, тя ме улови за ръка, поведе ме към кухнята и затвори вратата.
— Пеготи! — казах аз съвсем уплашен. — Какво се е случило?
— Да ви благослови бог, мастър Дейви, нищо не се е случило, миличък! — отвърна тя, като се стараеше да изглежда весела.
— Сигурен съм, че нещо се е случило. Къде е мама?
— Къде е мама ли, мастър Дейви? — повтори Пеготи.
— Да. Защо тя не дойде на портата и защо сме се затворили тук? О, Пеготи! — Очите ми бяха пълни със сълзи и имах усещането, че ще падна.
— Миличкото момченце! — извика Пеготи, хващайки ме. — Какво ви е? Кажете, миличък!
— Не е умряла, Пеготи, нали не е умряла!
— Не! — извика Пеготи със страшно силен глас.
После седна задъхана, като каза, че съм я изплашил.
Аз я прегърнах, за да премахна уплахата, и сетне застанах пред нея, гледайки я с тревожно любопитство.
— Вижте какво, миличък, би трябвало да ви го кажа по-рано, но нямах случай. Просто не ми беше възможно — рече Пеготи.
— Продължавай, Пеготи — казах аз, по-изплашен отпреди. Мастър Дейви — каза Пеготи, като развързваше бонето си с разтреперани пръсти и приказваше задъхано. — Можете ли да си представите? Имате си татко!
Аз трепнах и побледнях. Нещо — не зная какво или по какъв начин, свързано с гроба в черковния двор и с възкресението на мъртвите — ме облъхна като зловреден вятър.
— Нов баща — каза Пеготи.
— Нов ли? — повторих аз.
Пеготи се покашля, сякаш преглъщаше нещо много твърдо, и като ми протегна ръка, каза:
— Елате да го видите.
— Не искам да го видя.
— А също и майка ви — каза Пеготи.
Престанах да се дърпам. Влязохме право в хубавата гостна, където тя ме остави. От едната страна на камината седеше майка ми, а от другата — мистър Мърдстоун. Майка ми сложи настрана ръкоделието си и се изправи бързо, но както ми се стори, свенливо.
— Клара, скъпа моя — каза мистър Мърдстоун, — не забравяй! Овладявай се, винаги се овладявай! Добър ден, Дейви.
Подадох му ръка. След като се поколебах за миг, отидох и целунах майка си. И тя ме целуна, потупа ме нежно по рамото и отново се залови за ръкоделието си. Не ми бе възможно да я погледна, нито пък него, тъй като знаех, че той наблюдава и двама ни. Обърнах се към прозореца и се загледах към едни храсти, които бяха свели глави от студа.
Щом ми се удаде случай, веднага се промъкнах горе. Милата ми стара спалня беше променена и аз трябваше да спя другаде. Слязох долу, но и там всичко се бе променило. Заскитах из двора. Скоро обаче побягнах оттам, тъй като в празната кучешка колиба имаше едно грамадно куче озъбено, с дълга черна козина като „него“. То много се разгневи, като ме видя, и веднага се нахвърли срещу мене.
IV ГЛАВА
ИЗПАДАМ В НЕМИЛОСТ
Ако стаята, в която бяха преместили леглото ми, бе одушевено същество, което да може да свидетелства, бих могъл да се обърна към нея (интересно, кой ли спи сега там!) и да я помоля да потвърди с какво натежало от мъка сърце се прибрах. Качих се там, като през всичкото време, докато вървях по стълбите, чувах как кучето лае подире ми и поглеждайки я така вяло и тъжно, както ме поглеждаше и тя, седнах със скръстени ръце и се замислих.
Мислех си за най-чудновати неща. За формата на стаята, за пукнатините в тавана, за тапетите по стените, за неравностите по стъклата на прозореца, които шареха пейзажа вън с колелца и точки, за разклатения на трите си крака умивалник и за недоволния му изглед, който ми напомняше за мисис Гъмидж, обсебена от мисълта за стария. През всичкото време плачех, но освен дето усещах студ и самота, положителен съм, че не знаех за какво плача. Най-после, изпълнен с отчаяние, започнах да си мисля, че съм страшно влюбен в малката Емилия и че съм се откъснал от нея, за да дойда тук, където, изглежда, никой не ме иска и никой не ме обича така, както ме обичаше тя. Това ми се струваше толкова печално, че се търкулнах в един ъгъл на юргана и плаках, докато заспах.