LX ГЛАВА
АГНЕСА
Когато останахме сами с леля, приказвахме до късно през нощта: как емигрантите пишели само весели неща; как мистър Микобър изпращал дребни суми пари за „погасяване на финансовите си задължения“; как Джанет се върнала на служба при леля, когато тя се прибрала в Дувър и изпълнила политиката си на отричане от мъжете, като се омъжила за един преуспяващ търговец на вина; и как леля затвърдила собствените си принципи по този въпрос, като подпомогнала и насърчила булката и почела сватбеното тържество с присъствието си. Това бяха главните ни теми на разговора, макар те да ми бяха повече или по-малко известни чрез писмата, които бях получил. Както обикновено, не забравихме и мистър Дик. Леля ме осведоми как той непрестанно преписвал всичко, до което можел да се добере, и по този начин се държал настрани от крал Чарлс Първи; как мисълта, че е щастлив и свободен, била една от най-големите й радости в живота и как (като че ли това беше ново за нея заключение) никой освен нея не можел да разбере какво представлява той всъщност.
— А кога възнамеряваш да отидеш в Кентърбъри, Трот? — запита леля, потупвайки ме по ръката, докато седяхме пред огъня, както си имахме обичай.
— Ще си наема утре кон и ще отида там сутринта, лельо, освен ако и ти не искаш да дойдеш с мен.
— Не! — каза късо и отсечено леля. — Намерението ми е да седя там, където съм се установила.
— Тогава ще отида самичък. Ако днес не бързах да те видя, нямаше да мина през Кентърбъри, без да се отбия при приятелите си.
Това много я зарадва, обаче тя каза:
— Ех, Трот, старите ми кости можеха да почакат и до утре! — а след това отново поглади ръката ми, докато аз седях замислен и гледах огъня.
Да, бях замислен, защото не можех да бъда пак тук и така близко до Агнеса, без да се събудят в душата ми съжаленията, които от толкова време ме терзаеха. Може би сега те бяха по-омекотени, като ме приучваха на това, което бях пропуснал да разбера, когато животът беше все още пред мен, но все пак бяха съжаления. „О, Трот — сякаш чувах леля отново да казва, — ти си сляп, сляп, сляп!“ И сега я разбирах по-добре.
В продължение на няколко минути и двамата мълчахме. Когато вдигнах очи, видях, че тя зорко ме наблюдава. Може би беше проследила пътя на мислите ми, тъй като сега те ми се струваха лесни за отгатване, колкото и своеволни да бяха в миналото.
— Ще намериш Агнесиния баща съвсем остарял и побелял — каза леля — но изобщо той много се е изменил за по-добро и може да се каже, че сега е възроден човек. Също така вече не мери всички човешки прояви, радости и скърби със собственото си мерило. Вярвай ми, дете, тези неща трябва действително много да се смалят, за да ги мерим по този начин.
— Наистина, лельо — казах аз.
— А пък Агнеса — продължи тя — е така добра, красива, сериозна и отзивчива, каквато си е била винаги. Нямам достатъчно думи, с които да я похваля.
Да, за нея нямаше достатъчно голяма похвала, както и достатъчно остър укор за мен. О, как можах толкова много да се заблудя!
— Ако тя възпитава младите момичета, които са около нея, така, че да приличат на учителката си — каза леля и очите й се наляха със сълзи, — бог е свидетел, че животът й ще бъде наистина ценен. Полезна и щастлива, както каза тя тогава! А и как ли би могла да бъде друга освен полезна и щастлива!
— Има ли Агнеса някой… — по-скоро си мислех на глас, отколкото приказвах.
— Е? Какво? Какъв някой? — запита леля остро.
— Някакъв обожател — казах аз.
— Да, множество — извика леля с възмутена гордост. — Тя би могла да се омъжи двадесет пъти, миличък, след като ти замина!
— Не се съмнявам — казах аз, — не се съмнявам. Обаче има ли някой, който да е достоен за нея? Агнеса не би могла да обича недостоен човек.
Леля поседя малко замислена, с брадичка, опряна на ръката си. Като вдигна бавно очите си към мен, тя каза:
— Подозирам, че обича някого, Трот.
— И дали любовта й е споделена? — запитах аз.
— Трот — отвърна леля сериозно, — не бих могла да кажа. Нямам право да ти кажа дори и толкова. Тя никога не ми се е доверявала, обаче аз подозирам това.
Тя ме гледаше така внимателно и така загрижено (дори я видях да потрепва), че сега бях по-уверен отвсякога, че е проследила мислите ми. Призовах всички решения, които бях взел през многото минали дни и нощи, както и всички конфликти на сърцето си.
— Ако е така — започнах аз, — и надявам се, че е така…
— Нищо не знам — обади се леля остро. — Не бива да се водиш от моите подозрения. Трябва да ги пазиш в тайна. Може би са неоснователни. Нямам никакво право да говоря.