— Ако е така — повторих аз — Агнеса сама ще ми каже. Една сестра, на която така много съм се доверявал, лельо, не би се поколебала да ми отвърне със същото.
Леля отдръпна очите си от моите тъй бавно, както ги бе насочила към мен, и замислено ги покри с ръка. След малко сложи другата си ръка на рамото ми и двамата седяхме така, загледани в миналото, без да кажем повече нито дума, докато дойде време да се разделим за през нощта.
Рано сутринта тръгнах с кон за мястото, където бяха преминали училищните ми дни. Не мога да кажа, че бях щастлив поради надеждата, че съм започнал да побеждавам себе си, дори не и заради това, че още малко, и щях да зърна лицето й.
Скоро преминах добре познатия ми път и навлязох в тихите улици, където всеки камък беше като отворена книга за мен. Отидох пешком до стария дом и го отминах — сърцето ми бе така препълнено, че не можах да вляза. Върнах се и като погледнах, минавайки, към ниското прозорче на кръглата стая, където най-напред беше работил Юрая Хийп, а след това мистър Микобър, видях, че сега е наредена като малка гостна. Иначе солидната стара къща беше също така чиста и подредена, както когато я бях видял за първи път. Помолих новата прислужница, която ми отвори, да съобщи на мис Уикфийлд, че иска да я види един джентълмен, който идва от страна на неин приятел в чужбина. Поведоха ме по тържественото старо стълбище в непроменената приемна. Книгите, които Агнеса и аз бяхме чели заедно, седяха по рафтовете си; и писалището, където много вечери бях готвил уроците си, се виждаше в същия стар ъгъл край масата. Всички малки изменения, които се бяха промъкнали, когато тук живееха Хийпови, сега бяха изчезнали. Всичко си беше така, както в щастливите минали времена.
Застанах край един прозорец и се загледах към старата улица и отсрещните къщи, спомняйки си как ги бях наблюдавал през влажните следобеди, когато дойдох тук най-напред; и как имах обичай да си фантазирам за хората, които се появяваха на някои от прозорците, как ги проследявах с очи да се качват и слизат по стълбите и как наблюдавах жените да потропват с токовете си по плочника, а дъждът падаше косо, изливаше се от отсрещния водоскок и потичаше по улицата. Чувството, с което се взирах в скитниците, които минаваха във влажните надвечери през града и изчезваха, накуцвайки, понесли с пръчка на рамо вързопите си, ме обхвана и сега. И в този миг до мен достигаше дъхът на влажната пръст, на мокрите листа и шипкови храсти, като дори усещах и вятъра, който ме облъхваше при собственото ми тежко скитничество.
Отварянето на вратата в облицованата с дърво стена ме стресна и ме накара да се извърна. Прекрасните й спокойни очи срещнаха моите, когато се отправи към мен. Тя се спря, сложи ръка върху гърдите си и аз я взех в прегръдките си.
— Агнеса! Скъпото ми момиче! Появявам се така внезапно пред теб!
— Не, не! Тъй се радвам да те видя, Тротууд!
— Скъпа Агнеса, какво щастие е за мен да те видя отново!
Притиснах я до сърцето си и за малко и двамата мълчахме. Сетне седнахме един до друг и ангелското й лице се извърна към моето с онова приветствие, изразено на него, за което бях бленувал денем и нощем в продължение на цели години.
Тя беше така вярна, толкова красива, толкова добра — дължах такава благодарност, беше ми тъй скъпа, че не можех да намеря думи, с които да изразя чувствата си. Помъчих се да я благословя, помъчих се да й благодаря, помъчих се да й кажа (както често бях правил в писмата си) какво е въздействието й върху мен, обаче всичките ми усилия бяха напразни. Любовта и радостта ми бяха неми.
Със своето собствено сладостно спокойствие тя успокои възбудата ми; върна ме към момента на раздялата ни; заговори ми за Емилия, която често пъти тайно посещавала; говореше ми с нежност за Дориния гроб. С непогрешимия инстинкт на благородното си сърце тя докосна струните на спомените ми така ласкаво и хармонично, че нито една от тях не изскърца. Можах да слушам тъжната далечна музика, без да желая да заглуша нито един от тоновете й. А и как бих могъл да сторя това, когато във всичко се преливаше духът на моя ангел хранител?
— Ами ти, Агнеса — казах по-после аз. — Разкажи ми за себе си. Почти нищо не чух за собствения ти живот през тези години!
— Какво ли пък има да разправям? — отвърна тя с лъчезарната си усмивка. — Татко е добре. Виждаш ни тук спокойни в собствения ни дом; тревогите ни са уталожени, домът ни е отново наш; и като знаеш това, драги Тротууд, знаеш всичко.
— Всичко ли, Агнеса? — запитах аз.
Тя ме погледна и по лицето й затрептя учудване.
— Няма ли нещо друго, сестрице? — запитах аз.
Руменината й, която за миг бе изчезнала, отново се върна и пак изчезна. Тя се усмихна — със спокойна тъга, както ми се стори, и поклати глава.