Връщах се с коня в глухата нощ. Вятърът шепнеше край мен като неспокойна памет. Мислех си за тъжния й поглед и се боях, че не е щастлива. И аз не бях щастлив. Но поне досега бях успял да сложа печат върху миналото и като си мислех за нея, отправила ръка нагоре, струваше ми се, че ми сочи небето, където в непонятното бъдеще може би ще я обичам с любов, непозната тук на земята, и ще й разправям за борбата, която е трябвало да водя със себе си, когато съм я обичал тук, на този свят.
LXI ГЛАВА
ПОКАЗВАТ МИ ДВАМА ИНТЕРЕСНИ КАЕЩИ СЕ ГРЕШНИЦИ
За известно време — най-малкото, докато завърша книгата си, което щеше да ми отнеме няколко седмици — се установих в лелината къща в Дувър. И там, седнал край прозореца, откъдето имах обичай да гледам лунната светлина върху морето, когато за пръв път намерих убежище под този покрив, спокойно се отдадох на работата си.
Верен на намерението си да споменавам за собствените си произведения само когато са случайно свързани със събитията на настоящия разказ, няма да описвам въодушевлението, удоволствието, грижите и постиженията на моето изкуство. Вече казах, че му се бях отдал с цялата си сериозност и че му бях дарил всички сили на душата си. Ако книгите, които съм написал, имат някаква стойност, те сами ще кажат останалото. Инак създаването им би било безполезно и всичко друго, отнасящо се до тях, не би било интересно за никого.
От време на време отивах в Лондон, да се забравя в кипящия живот там или пък да се посъветвам с Тредълс по някоя делова работа. През време на отсъствието ми той се бе грижил разумно за интересите ми и материалното ми положение процъфтяваше. Тъй като известността ми беше започнала да ми носи огромни количества писма от непознати хора — повечето безсъдържателни и крайно трудни за отговаряне, — съгласих се с Тредълс да напишат и моето име на вратата му. Там преданият пощаджия изсипваше цели купища писма за мен; и там от време на време се занимавах с тях подобно на главен министерски секретар, без неговата заплата.
Когато името ми цъфна на вратата на Тредълс, девойките Крулър си бяха отишли. Момъкът прислужник даваше вид, че никога не е чувал за Софи, която седеше по цял ден затворена в една задна стая, и докато си гледаше работата, надзърташе към една малка, посипана със сажди градинка, с една помпа в нея. Но тя си беше все същата весела домакиня. И когато ничии чужди стъпки не се чуваха по стълбите, весело си тананикаше девъншиърските си балади.
Отначало много се чудех защо все заварвах Софи да пише нещо в една тетрадка и защо я скриваше в едно чекмедже веднага щом като се появях. Обаче тайната скоро се разкри. Един ден Тредълс (който току-що се бе завърнал през мразовития дъждец от съда) взе един лист хартия от писалището си и ме запита какво мисля за почерка, с който той беше изпълнен.
— О, Том, недей! — извика Софи, която топлеше чехлите му пред огъня.
— Мила моя — отвърна Том със светнало лице, — защо не? Кажи, Копърфийлд, как намираш този почерк?
— Има удивително адвокатски вид! — казах аз. — Просто не съм виждал такъв строг почерк.
— Не прилича на дамски, нали?
— Дамски ли? — повторих аз. — В никакъв случай!
Тредълс избухна във весел смях и ме осведоми, че това е писано от Софи; тя тържествено заявила, че тъй като той скоро ще се нуждае от секретар, тя ще изпълнява тази служба; била видяла този почерк в един учебник по краснопис, усвоила го и можела да препише не знам колко страници за един час. Софи много се смути, като ми разказваха всичко това, и заяви, че когато „Том“ стане съдия, няма да го признава с такава готовност. Обаче „Том“ възрази и ни увери, че винаги ще се гордее с него, при всякакви обстоятелства.
— Каква чудесна и очарователна жена имаш, драги ми Тредълс! — казах аз, когато тя си излезе смеешком от стаята.
— Драги ми Копърфийлд — отвърна той, — без всякакво съмнение тя е най-милото момиче на света! Да знаеш само как домакинства, колко е точна, колко е изкусна в домашната работа, каква е пестелива и прибрана, колко е весела!
— Наистина имаш основание да я хвалиш! — отвърнах аз. — Щастливец си ти, Тредълс. Не се съмнявам, че и двамата сте най-щастливите хора на този свят!
— Положително сме такива — отвърна Тредълс. — Признавам това. Боже мили, когато я видя да става още в тъмно, да се залавя за домакинството, да отива на пазар, преди чиновниците да са пристигнали в съда, без да я е грижа какво е времето. Като я виждам какви чудесни обеди приготовлява от най-простите продукти, какви пудинги и баници прави, как държи всяко нещо на мястото си, как самата тя е винаги прибрана и хубава, как седи вечер с мен, колкото и късно да е, винаги сладконравна и ободряваща, и как върши всичко това заради мен — просто понякога не мога да повярвам, че това е възможно, Копърфийлд!