— Както виждаш, аз добре използвам настоящите моменти, за да ти говоря за произведенията ти, докато все още мога — каза тя.
Гледах красивото й лице, наклонено над работата й, и като вдигна кротките си ясни очи, тя забеляза, че съм я загледал.
— Много си замислен днес, Тротууд.
— Агнеса, да ти кажа ли защо? Тъкмо за това съм дошъл.
Тя остави ръкоделието си, както правеше, когато сериозно разисквахме нещо, и ми отдаде цялото си внимание.
— Скъпа ми Агнеса, съмняваш ли се във верността на приятелството ми към теб?
— Не! — отвърна тя с учуден поглед.
— Съмняваш ли се, че и сега съм това, което съм бил винаги към теб?
— Не! — отвърна тя както по-рано.
— Спомняш ли си какво се мъчех да ти кажа, когато се завърнах от чужбина, как исках да изразя дълбоката благодарност, която изпитвам към теб, скъпа ми Агнеса?
— Спомням си много добре — отвърна ласкаво тя.
— Ти имаш някаква тайна — казах аз. — Сподели я с мен, Агнеса.
Тя сведе очи и потрепера.
— Не бих могъл да не доловя, дори и ако не бях чул — макар и не от твоите устни, Агнеса, което ми се струва така чудно, — че има някой, когото си дарила със съкровището на любовта си. Не крий от мен онова, което така тясно е свързано с щастието ти! Ако ми вярваш тъй, както казваш и както знам, че можеш, нека ти бъда брат, приятел, сега повече, отколкото всеки друг път!
С умоляващ, почти укоряващ поглед тя стана от прозореца и направи няколко бързи крачки, сякаш без да знае къде, сетне покри с ръце лицето си и така заплака, че сърцето ми се късаше.
И въпреки това сълзите й събудиха някакво обещание в мен. Без да знам защо, ги свързах с кротката тъжна усмивка, така дълбоко запечатана в паметта ми, и ме изпълниха по-скоро с надежда, отколкото със страх или мъка.
— Агнеса! Сестрице! Скъпа! Какво съм сторил?
— Остави ме да си отида, Тротууд. Не съм добре. Не съм на себе си. Ще ти кажа всичко по-нататък — друг път. Ще ти пиша. Не ми говори сега. Недей! Недей!
Поисках да си спомня какво бе казала тя, когато й говорех онази вечер за несподелените й чувства. Сякаш за миг трябваше да претърся цял един свят.
— Агнеса, не мога да понасям да те виждам така и да мисля, че аз съм причината на сълзите ти. Мило мое момиче, ти си ми по-скъпа от всичко в живота. Ако си нещастна, нека и аз да споделя нещастието ти. Ако се нуждаеш от помощ или от съвет, нека се опитам да ти ги дам. Ако някакъв товар е притиснал сърцето ти, нека се помъча да го премахна. За кого живея сега, Агнеса, ако не за теб?
— О, пощади ме! Аз не съм на себе си! Друг път! — това бяха едничките думи, които можах да доловя.
Някакъв себичен подтик ли ме караше да говоря? Дали пък имах някаква искрица надежда, дали не ми се разкриваше нещо, за което не смеех дори да помисля?
— Трябва да ти кажа още нещо. Не мога да те оставя да ме напуснеш така! За бога, Агнеса, нека не правим сега грешка след всички тези години и след всичко, което дойде и си отиде с тях! Трябва да говоря открито. Ако съществува в теб дори и най-бегла мисъл, че мога да завиждам на щастието, което си в състояние да дадеш; че не мога да отстъпя мястото си на някой по-скъп за теб защитник, когото сама ти си избрала; че не мога отдалеч да се радвам на щастието ти — отхвърли тези съмнения, защото не ги заслужавам! Аз не съм страдал съвсем напразно. Това, което си ме научила, не е отишло напусто. В чувствата ми към теб няма никаква себичност.
Тя се беше успокоила. След малко обърна бледото си лице към мен и каза с нисък глас, сподавен, но много ясен:
— Длъжна съм, Тротууд, поради чистото ти приятелство, в което никога не съм се съмнявала, да ти кажа, че грешиш. Това е всичко. Ако някога, през всички тези години, съм се нуждаела от съвет или помощ, аз съм ги получавала. Ако понякога съм бивала нещастна, горестта ми е преминавала. Ако някакъв товар е тежал на сърцето ми, олеквало ми е. Ако имам някаква тайна, тя не е нова; и не е това, което предполагаш. Не мога да я открия, нито пък да я споделя. Тя е моя от дълго време и моя трябва да си остане.
— Агнеса! Постой! Само една минутка!
Тя беше тръгнала да си излиза, обаче я задържах. Обхванах с ръка кръста й. „През всички тези години!“ „Тайната ми не е нова!“ Нови мисли и надежди нахлуваха в съзнанието ми и всичките багри на живота ми се променяха.
— Скъпа ми Агнеса! Така те почитам и уважавам! Така предано те обичам! Когато дойдох днес тук, мислех си, че нищо не ще изтръгне това признание от мен. Мислех си, че ще го тая в гърдите си през целия ни живот, докато остареем. Но, Агнеса, ако имам някаква току-що разцъфнала надежда, че някога бих могъл да те нарека нещо повече от сестра, нещо съвсем различно от сестра…